Илса Бик - Пепел

Две седмици след Нова година единият от мъжете, работещи като медицински сестри, подаде глава в манипулационната, където Алекс и Кинкейд тъкмо приключваха със зашиването на една разкъсна рана, и каза:

– Шефе, току-що получих вест от един от разузнавачите. Ханк и останалите летят насам като хали. Открили някого в един стар хамбар близо до Орен.

– Знае ли се нещо за състоянието му? – попита Кинкейд.

– Може би има сепсис. Инфектирана рана, вероятно от ухапване. – Мъжът направи пауза. – Шефе, казват, че бил Пощаден.

Като чу това, Алекс едва не ахна от ужас. Първата ù мисъл бе, че Том е бил ухапан. Нима бе възможно? Не, не можеше да е Том, минало беше твърде много време, почти два месеца.

– Намери ми носилка на колела и прати тук един санитар. Идвам веднага – поръча Кинкейд на мъжа, а на Алекс рече: – Хайде, приключвай. Нямаме цял ден.

– Извинявай. – Тя се съсредоточи върху последния бод, след което върза конеца на възел и отряза излишната част. Извърши всичко това със спокойни движения, въпреки че сърцето ù щеше да изхвръкне от гърдите. Тя посегна към пакетчетата с марлени превръзки, но Кинкейд, който вече сваляше ръкавиците от ръцете си, я спря:

– Остави, остави. Идваш с мен. – Той щракна с пръсти на един санитар и посочи към пациента, след което изхвърча през вратата, следван по петите от Алекс.

Двамата се спуснаха през фоайето, излетяха навън през двойната врата и първото, което видяха, беше един самотен ездач, който препускаше в галоп по пътя към хосписа, а миг по-късно зърнаха теглена от конски впряг товарна шейна. Мъжът на капрата, когото не познаваше, сигурно беше Ханк; вътре в шейната Алекс забеляза две момчета. С изненада откри, че едното от тях е Грег. Но какво правеше той тук? Нали беше заминал с Крис... Ала мисълта за това незабавно се изпари от главата ù, когато осъзна, че Грег правеше сърдечен масаж.

– Стой, стой! – извика Ханк, когато конете свиха между сградите. Мъжът дръпна толкова силно юздите, че единият кон се изправи на задните си крака в знак на протест. – Хей, по-кротко!

Двете животни продължиха още малко напред, а когато шейната се закова рязко на място, Кинкейд се втурна към нея и се качи от едната страна.

– Какво имаме тук? Нещо за състоянието му? – но когато хвърли по-внимателен поглед, възкликна: – О, господи!

С качило се в гърлото сърце, Алекс надникна иззад гърба на Кинкейд и тогава не можа да реши дали да заплаче от облекчение, или от ужас.

Човекът в шейната не беше Том. Разбира се, че не беше той, нямаше как да бъде. Защото момчето в шейната беше малко, на не повече от осем-девет години. Тъй като Грег беше разкопчал якето и ризата на момчето, за да може да му направи сърдечен масаж, Алекс забеляза кафеза на ребрата му и изпъкналите раменни кости. Очите му бяха затворени и хлътнали, кожата – мъртвешки бледа, а устните – почти сини. Десният крачол на дънките му висеше на просмукани с нещо мокро дрипи и излъчваше невъобразима смрад. Дъхът ù застина, когато долови миризмата на момчето: гниеща и зловонна.

– Намерихме го съвсем сам в един хамбар. Сърцето спря по пътя – обясни Грег, без да нарушава ритъма си. Той беше плувнал в пот и задъхан до пълно изтощение. – В това състояние е от... едно-две-три-четири-пет... давай. – При този сигнал другото момче, което бе яздило преди шейната – Алекс смяташе, че името му е Еван, – стисна дихателната помпа, вкарвайки въздух в дробовете на изпадналото в безсъзнание момче. Грег изтри потта от лицето си с рамо. – Сега стават десет минути.

– Десет минути са прекалено много – заяви Кинкейд и се обърна, когато Пол, възрастен медицински помощник с неотслабващо шкембе, изтрополи при тях с една носилка. – Аз поемам оттук, Пол. От теб искам венозна система с голям отвор и да ми намериш централен венозен катетър...

– Шефе, не знам дали имаме. Консумативите ни са...

– Намери ми проклетата система, Пол! Не ми се показвай пред очите без нея – разбра ли? И виж какво можеш да измъкнеш от медицинския шкаф на колелата. Размърдай се! – Когато Пол се втурна към хосписа, Кинкейд докара носилката отстрани на шейната и я нагласи с крак. – Добре, хора, да запретваме ръкави. Хайде да... – Обветреното му чело се сбърчи от израз на учудване.

Ханк, който бе скочил на земята, за да помогне да преместят пострадалото момче на носилката, погледна към Кинкейд и попита:

– Добре ли си, Док?

– Да, една секунда. Грег, спри за момент, искам да проверя за пулс. – Тогава Кинкейд се втренчи право в нея, улавяйки погледа ù, и тя прочете немия въпрос, сякаш го беше изрекъл на глас: „Безопасно ли е?“.