Илса Бик - Пепел

„Не искам да гледам.“ Алекс се запрепъва назад като зашеметена, но краката ù се оплетоха и тя нададе неволен вик на уплаха. Крис обърна рязко глава, след което се опита да се освободи от прегръдката на Лена, отстранявайки ръцете не момичето от врата си. Може би я бе повикал по име, но Алекс вече не беше там. Едва си поемаше въздух, докато се препъваше по виещата се към улицата пътека със замъглени от сълзи очи. Усещаше тежест в гърдите си, сякаш някой бе изкарал целия въздух от дробовете ù. Ще вземе Хъни и ще се махне оттук. Не, това беше невъзможно. Нейтън щеше да я спре, тъй като не ù позволяваха да ходи никъде без ескорт. Е, добре тогава, всичко беше наред, изобщо не ù пукаше какво става между Крис и Лена, не ù пукаше и...

– Намери ли го? – попита Нейтън, щом тя се покатери на шейната.

– Да. – Когато се настани на пейката, Алекс забеляза, че Крис се появява иззад ъгъла на къщата. Момчето крачеше забързано и тя долови мириса, който го обгръщаше – този път нямаше нито ябълки, нито сенки, а само един гневен и начумерен буреносен облак. Когато скочи на капрата, Алекс отклони поглед встрани, след което той пришпори коня с юздите и шейната се понесе по снега. Крис мълчеше, а помежду им се издигаше черна стена от зареден с напрежение въздух. Сърцето ù блъскаше силно в гърдите, а стомахът ù се свиваше на топка, също както ръцете ù в юмруци.

– Не е каквото си мислиш – заяви рязко Крис.

– Не ме интересува – каза тя, като не смееше да го погледне. – И не е моя работа.

Крис не отвърна нищо. Шейната профуча покрай кметството, където неколцина мъже от Рул водеха вътре групичка бегълци, след което се понесе на североизток по пътя, който се извиваше към хосписа. Гората се възправи от двете им страни, засилвайки ехтежа от тропота на конски копита. Алекс наблюдаваше стелещия се сняг и усещаше как снежинките се топят на бузите ù като сълзи.

Крис се изкашля и рече:

– Алекс...

– Няма значение, Крис.

– Напротив – отвърна той. – Разбира се, че има. Но просто... не мога ...

– Какво не можеш? Кажи? – стрелна го с поглед тя. Кожата му изглеждаше изопната и бяла като сняг с изключение на трескавата руменина, която покриваше високите му скули. Сега сенките го обгръщаха с още по-плътен аромат и се сключваха около него, сякаш да го предпазят. – Няма нищо за обясняване, Крис! В шести клас имахме часове по сексуална култура, така че ако нещо не ти е ясно... – Тя долови жестокостта в гласа си и премълча останалото. Какви ги вършеше, по дяволите? Не ù пукаше .

– Нищо не разбираш – отвърна той.

– Не ми дължиш никакви обяснения.

– Ще ми се да можех да ти обясня – каза той. Алекс долови мъката в гласа му, дори нещо повече: отвращение. – Боже, всичко е толкова объркано.

– Нима! – Чувството на безсилие се надигаше в нея като нагорещен въздух. Всеки миг главата ù щеше да отхвръкне като коркова тапа. – Чак сега ли го осъзна?

– Моля те, не искам да се караме.

– Знаеш ли, Крис, няма никакъв проблем, честна дума. Това си е твоят град. Така че ако искаш да бъдеш с Лена, просто казваш на когото трябва, че искаш да си поиграете на семейство, и готово.

– Престани. – Той затвори очи, а малките мускулчета на челюстта му потрепваха и подскачаха. – Моля те, Алекс. Лена не ме интересува. Никога не съм я искал.

– Е, тогава по-добре да я осветлиш по въпроса.

– Няма ли да млъкнеш ? – Той извъртя рязко китки и дръпна юздите на коня. Скоростта на шейната се забави и тя се хвана за страничната облегалка, за да не се изтърколи навън, ала тогава Крис я сграбчи за ръцете и я разтърси. – Наистина ли мислиш, че искам това? Наистина ли мислиш, че искам нея ?

– А не е ли така? Всъщност не ми отговаряй. Изобщо не ми пука какво или кого искаш! – процеди тя, след което го зашлеви силно и отривисто през лицето – шамарът прозвуча като пукот на суха кост. От този звук нещо в нея се прекърши и тя изпита внезапния и горещ прилив на срам. Той въздъхна и ръцете му се отпуснаха. Болката в дланта ù пареше като киселина. – Крис – рече тя. – Крис, съжалявам, аз...

– Защо не ме харесваш? – попита той с пресеклив глас. И тогава миризмата му бликна като горещ и буен поток от противоречиви ухания: на ябълки, на огън и на електрическия дъх на онези студени и мрачни сенки. – Защо не ме харесваш поне малко?

Така и не разбра как би отговорила на този въпрос – той не ù даде шанс за това.

Защото се наведе и я целуна.

Не беше като при Том.