Илса Бик - Чудовища - част 1

- Вярно - каза Питър. - Но и никога не ми помогна.

Две минути по-късно, подхвърляйки върху езика си лявото око на Стария Глупак, Питър стигна до вратата. Беше закачил ножа на пазача на десния си прасец, но не беше взел нищо друго. Нито дрехи, нито палто, нито ботуши, нито дори ръкавици. Нямаше нужда от нито едно от тези неща.

„Но е студено, Питър - това беше онази все още здрава част от ума му с размер на стотинка. - Те те превъзхождат. Не мислиш ли, че ще ти трябват пушка и някакви дрехи?“

- Дрехите са за останалите от вас. - Преглъщайки пихтията от окото, той заръфа лещите между зъбите си, после ги схруска. Бяха с плътността на леко застоял бонбон „Тик-так“, но без ментата. Съдейки по млечния цвят, Стария Глупак беше на път да получи страшно перде.

Усети напрежението, лъхащо от взиращите се в него Променени, но не погледна назад. Въпреки че да, беше обмислял да ги освободи („Летете, мои красавци! Летете, летете!“) и да вземе Кейт с очите на кошута още тук, на мръсния цимент. Но колкото и да беше откачил, не беше луд. Колкото и силен да беше сега, се съмняваше, че ще оцелее след бой с толкова много Променени.

Вместо това Питър наведе глава и впрегна изострения си слух, за да чуе дали Ланг или някой друг пазач не идва към него. Чуваше се единствено фученето на вятъра. Леденият въздух миришеше на бръсначи и понесе противната смрад, издигаща се от плътта му.

„Искам да съм чист.“ Притичвайки през прага, той се гмурна с лицето напред в една пряспа сняг. Сърцето му подскочи, стреснато от шока на това кръщение с лед, което го прогори като с огън. След толкова време в затворническата къща му се струваше, че това е най-чудесното нещо, което е изпитвал през живота си. Пъшкайки, той се претърколи веднъж, втори път и се спря легнал по гръб. Косата му висеше, пълна със сняг, и Питър усещаше и миглите си заледени. Нададе смях, който беше още един възторжен стон. Снегът обгърна гърба му, топеше се в него, но той не чувстваше мраз. Студът беше само концепция - нищо повече от слабо трепкане на далечна звезда.

„Аз съм нов.“ Усети как крилатото присъствие, което растеше вече от дни в него, пулсираше и се издуваше. Ниското му мърморене се извиси. „Да!“ Удари се в гърдите с юмрук. „Да, да!“ Беше гол като пушка и може би ненормален, но това беше неговото време, беше негово. „Никой никога не е виждал нещо като мен. Аз съм шибан воин, аз съм...“

Много отдалечено, много тъпо тупване. И още едно. Ушите му изтръпнаха, когато мозъкът му преведе: ботуши върху сняг, идват оттам. „Ланг. Или Фин.“ И двете ставаха. Той се изправи и се стрелна към пътеката между дърветата, към завоя, където, ако си спомняше правилно, канадските ели бяха дебели и бяха перфектното прикритие, зашото никой не се сешаше да поглежда нагоре. Стъпалата му зашляпаха в снега с тъпо пуф-пуф-пуф . Табаните му трябваше да са разкъсани и нарязани от леда, но той не чувстваше никаква болка, никакви студени пръсти не мачкаха плътта му. Вятърът раздърпваше русата му коса. Сърцето му туптеше силно и стабилно, подхранвано от маниакалната бодрост на окриленото нещо и от свободата.

Пред него елите изскочиха от мрака. После той забеляза възлест смолист бор отдясно. Това беше още по-добре, защото най-ниските му клони бяха още по-високо - на около два метра от земята, и бяха дебели колкото бедрото му. Той се хвана за ствола, заби пръстите си в него и се закатери нагоре. Дори не помисли за това, че може да се подхлъзне. Като момче се беше катерил и по-високо, беше поемал по-големи рискове. В ума му проблясна мисълта, че вече отдавна не е хлапе от категория „перо“, което се катери към къщата си на дървото, за да чете, да мечтае или да дръпне първата си цигара, и че това беше ужасен риск, и откъде щеше да намери сила и издръжливост?

После спря да мисли и скочи. Дланите му шляпнаха върху дървото, той се вкопчи в кората и започна да се изтегля, да се издига от снега, люлеейки се като гимнастик. Прехвърлил крак нагоре, седна, подпъхна първо едното стъпало под себе си, после другото и се изправи. Отдясно стърчеше друг клон под ъгъл трийсет градуса, който беше лесен за възсядане. Пътеката оставаше точно между краката му.

Питър бръкна в дългата си руса коса и извади тънък шип от кост. Същата, която беше крил между бузите на задника си. Беше от онова ляво стъпало. През последната седмица той усърдно беше изпилил костта до игла - идеална за вадене на око или напъхване в гърло. Разбира се, ако всичко друго пропаднеше, той все още имаше ножа. Ръцете си. Зъбите си. Но наистина искаше да опита костта.