Илса Бик - Чудовища - част 1

Или тук долу, в мазето при нея.

Но чакай, чакай! Тори беше тръгнала след Грег. Беше ли споменала, че е заключила, след като момчетата си тръгнаха? Сара не беше попитала. Не беше нещо, което щеше да проверява, защото Тори имаше достатъчно здрав разум, за да знае, че винаги трябва да заключва вратата.

„Дори да я е заключила, нещо може да е влязло по-рано и все още да е тук.“

Не, това беше глупаво. Защо някой би се мотал в мразовитото мазе? Какво имаше тук, което го нямаше другаде? Ами, храна. Да бе. И това я накара да се замисли за нещо друго, което Тори каза - когато отворила страничната врата, Кътър вече бил там.

„О, боже!“ Ами ако Тори си беше направила грешно заключение? Кьтър имаше ключове. „Значи може би е бил там, за да краде храна. Лъжица фъстъчено масло тук, няколко бисквити там - кой би разбрал?“ Не брояха всяко зърно боб.

Може би просто трябваше да се махне оттук и да затвори мазето. Да, но това значеше да мине през тъмната призрачна обща стая към стълбите. Оттам единственият изход навън беше през страничната врата или през олтара по следващото стълбище. Значи може би беше най-добре да се върне по стъпките си, да мине направо в училището и после с момичетата да се заключат. Ако нещо дойдеше за тях...

„Тори има пушка помпа. Аз имам пистолет. Но тя не беше добра с оръжията, не ги харесваше. Добре, недей да се биеш с Торбалан! Заключи вратите, отвори прозореца и викай!“ Ако някой я чуеше. Беше късен следобед, който преминаваше в ранна вечер. Наоколо не се движеха много хора, а и не се знаеше дали някой можеше да и помогне. Малкото количество храна означаваше и много малко енергия...

Звукът отново се появи и този път беше no-груб, не просто пукане и хрущене, а тътрене като от тежък ботуш.

Тогава тя разбра. В склада нямаше нищо, което я дебне. Имаше нещо зад нея, нещо, което излизаше от черното гърло на общата стая.

И идваше право към нея.

- Недейте! - Грег пъхна ботуша си между вратата и касата. - Не правете нешата по-тежки, отколкото трябва да бъдат!

- Направили сте грешка. - От това, което Грег можеше да види през цепнатината, едно блестящо прилепово око, хлътнало дълбоко назад в пещерата на гнездото си, Верна Ландри изглеждаше така, сякаш изправена едва щеше да хвърли сянка. - Не знам кой ви е казал...

- Ами, можем да поговорим за това - каза той, като се опитваше да внуши едновременно симпатия и твърдост. „Котка. Тормозя горката жена заради една котка.“ Винаги беше несигурно, трябваше да решава колко хора да вземе и дали трябва да са наистина древни или просто нормално стари. Този път се спря на шестима. Четирима Пощадени - той, Пру, Ейдън и Лушън - и двама старци: един наистина древен беззъбец с гръмовен глас на име Хенри и Джарвис, който беше просто обикновен старец и познаваше съпруга на жената, Честър. - Наистина искам да отворите вратата, госпожо Ландри.

- Това е моята къща. Нямате право да влизате тук и да ми отправяте обвинения. -Това единствено пронизващо око щракна надясно. - Джарвис, ти взе всичката ни храна преди седем седмици.

- Ами, Верна, виж, това е проблемът. - Бледият старец притежаваше онзи вид топчест врат, който Грег винаги беше свързвал с пуйки, но беше корава стара птица. - Честър все повтаря как получава разстройство, защото яде котешка храна...

- Беше от дажбата.

- Никой не дава котешка храна на хора. - Лушън плъзна змийския си език по устните. Сребърната му обеца примигна. - Котки, може би - провлече Лушън, - но не и котешка храна. До него Ейдън се изкикоти и затисна ноздра с палеца си, изсекна се звучно, огледа се набързо, а после изтри ръка в джинсите си.

- Тя всичката отива за кучетата - каза Грег, несигурен дали иска да ритне Лушън в зъбите, или никога да не докосне нищо, покрай което е минал Ейдън. Може би и двете. - Е, откъде я е намерил Честър?

- Добре - гласът на Верна се повиши леко. - Добре, да, имахме котка. Беше на Лиза, но избяга, когато тя... - Верна се смали, после отново се съвзе. - Все още имаме от храната.

- Тогава трябваше да сте я предали последния път, когато обикаляхме от врата на врата. - Пру се премести малко по-близо и каза: - Съветът издаде заповеди веднага след засадата.

- Добре, направихме грешка. Но намерихте ли котка тогава? Не. И защо сте си нарочили котките? Защо не кучетата и конете?

Ето затова Грег беше оставил Дейзи при Тори и Сара. Само това им трябваше сега - някакъв ядосан селянин да започне да стреля напосоки.

- Моля ви, госпожо, това ще мине много по-лесно, ако просто отворите вратата.