Илса Бик - Чудовища - част 1

- Повечето дни бих дал всичко, само за да може мама отново да ми натяква за домашното или да ми вземе видеоиграта. Не мисля, че би ме познала сега.

- Би те познала. Ти даваш най-доброто от себе си.

- А ако това не е най-доброто от мен?

- Тогава го проумей! - каза тя и преди той да разбере какво става, устата и беше върху неговата.

Грег толкова се стресна, че ахна. Сърцето му започна да бие силно и той си помисли, че може да припадне - чувстваше се толкова добре. Не знаеше какво да прави с ръцете си, не можеше да си поеме дъх и наистина вече не мислеше. Спряха, за да си поемат въздух едновременно, и той каза:

- Т-тори...

- Ш-ш-т! - прошепна тя.

Те помълчаха известно време и това беше хубаво. Това беше хубаво.

Поне имаше няколко момента, в които Грег не трябваше да мисли за това колко ужасен човек е, отправяйки се да убие горката стара котка на някоя баба.

1Роман от 1954 г. на британския писател и поет Уилям Голдинг, който през 1983 г. печели Нобелова награда за литература. - Б.ред.

2 Издължено помещение (обикновено в храмове), ограничено от едната или двете си дълги страни с редове от колони, отделящи го от съседните помещения. - Б.пр.

Един час по-кьсно.

- Иди да си починеш! - прошепна Тори и леко положи ръка на рамото на Сара. - Аз ще поседя с Калеб.

- Не. Всичко е наред. - Сара се опита да се усмихне, но мускулите и бяха сковани. Чувство, което и напомни за времето, когато баща и направи алеята им, а тя изпробва колко дълго може да задържи маратонка в мокрия цимент. След милион години някой археолог щеше да открие малката розова обувка и да се чуди къде е останалата част от тялото.

- Кое е толкова смешно?

- А? - Сара трябваше да сложи ръка на лицето си. Устните и бяха толкова вдървени, че щяха да бъдат по на мястото си върху труп. - Нищо. Просто си спомних нещо. - До краката си тя усети как Джет скимти. Обикновено спокоен, той се бе изнервил, след като Грег и Пру излязоха. - Съжалявам за това, което казах на Грег. Не беше честно.

- Не, не беше. - Тори покри с мокра кърпа челото на малкото момче. - Трябва да спреш да се самосъжаляваш. Питър липсва на всички ни. Аз всеки момент очаквам Крис да влезе.

- И да ни спаси? - Тя се почуди колко лесно горчилката се върна. Кога беше станала толкова зла? Всичките тези вайкания и „горката аз“... Все още скимтящ, Джет се вдигна с мъка на крака. Тя разроши ушите му, за да успокои животното, а и себе си. - Съжалявам! Беше гадно. Просто, изглежда, не мога да открия равновесие, сякаш съм в емоционална люлка.

- Не си единствената, на която и е трудно. Грег се опитва, а е и раним. Мислиш, че винаги съм толкова весела и разбираща? През повечето време се преструвам. Иначе бих прекарвала половината ден в плач, а другата половина в мечти за храна, която не мога да имам. Ще стана на осемнайсет след два месеца. Трябваше да мисля за колеж, как да вбесявам майка си и дали ще изглеждам като цепелин в роклята за бала. - Тори изстиска безрадостна усмивка. - Иска ми се мама да можеше да ме види. Винаги ми натякваше за теглото ми.

- Е, искрена ли беше? За това как да се измъкнем, имам предвид.

- Да. По-добре да го направим скоро. Пру е прав. Можеш да усетиш във въздуха колко ядосани са всички. Храната свърши толкова бързо, както и останалите запаси. Имаме много оръжия, но нямаме патрони и не е останал дивеч, който да ловуваме. Ще имаме късмет, ако не линчуват Съвета. Нещата започват да се изплъзват от контрол. - Тори направи пауза. - Помниш ли, споменах, че отключих вратата на балкона за хора? Това, което не казах , беше, че... Кьтър чакаше точно отпред. Часове преди да трябва да се появи.

- Какво? - От нощните пазачи тя най-много не харесваше косматия набит старец, който беше дошъл в Рул с Ланг и Уелър. Другите възрастни мъже хвърляха по един бърз поглед, но Кьтър винаги зяпаше. - Защо не каза нищо?

- Защото не е направил нищо. Престори се, че е трябвало да провери вратата. Нали знаеш колко е малка площадката?

Знаеше. Стълбите бяха тесни, по тях хористите трябваше да се изкачват до мястото над олтара. Площадката между мазето и светилището беше квадратна, не по-голяма от две изтривалки, поставени една до друга.

- Той дали... знаеш... - тя не искаше да каже на глас „те опипа“.

- Доста добре. Притисна ме бързо и успя да си измъкне доста добро опипване. Лицето му беше... опасно. Сякаш беше по-добре да не крещя или да се боря.

- Наистина ли мислиш, че щеше да те нарани?

- Честно казано, не исках да разбирам. Но имаше по-малки деца и си помислих внезапно, е... по-добре aз, отколкото някое от тях. Това сигурно звучи болно?