Илса Бик - Чудовища - част 1

- Не звучи болно. Ти си защитавала децата. - Сара пое замръзналите длани на Тори в своите. - Но има и нещо друго. Мога да позная. Какво беше?

- Той каза, че ако не искам Пру или Грег да си имат проблеми, може да предпочета да съм мила с него. Затова аз... оставих го да направи едно добро, дълго, мръсно опипване. - Когато Сара пое въздух, Тори каза: - Недей, става ли? Бездруго се чувствам, сякаш съм пропълзяла през клоака. Но знаеш ли онзи боб, който Пру му даде? Кътър ми предложи кутията като плащане. Каза, че не е очаквал нещо за нищо. Че... че децата може да получат повече храна, ако аз, нали знаеш, направя повече. И знаеш ли кое е най-ужасното? - Очите на Тори се сведоха към скута и. - За секунда си помислих... „добре“.

- Тори - Сара можеше да усети как киселината кипва в празния и стомах, - нямаш предвид това.

- Не знам. - Тори сви рамене безнадеждно. - Може би имам. Децата са гладни. А ако Кътър реши да нарани Грег? Или Пру? Никой от нас не е в безопасност.

- Виж, нека просто се върнем назад за малко! Още нищо не е станало. Ще говорим с Грег и с Пру. Ще измислим нещо. Знаеш ли какво? Бих пийнала малко чай. Ти искаш ли? - Сара се изправи толкова рязко, че сърцето и не можа да навакса и пристъп на замайване замъгли зрението и. Тя преглътна едно немощно вдишване, после още едно. - Лайка ли искаш, или лайка?

- Лайка би било чудесно. - Тори успя да изкара една колеблива усмивка. - Виж, вече оставих Дейзи и Призрак при момичетата. Ще оставиш ли Джет при момчетата? Кучето подивява, когато не си наоколо.

„Не толкова, колкото се чувствам аз в момента.“

- Разбира се. - Тя се обърна да тръгне с Джет по петите и. - Всичко ще се оправи, Тори.

- Хубаво е - каза другото момиче, - че мислиш така.

Боже, мисълта за Кътър, който натиска Тори... Сара потрепера, докато вървеше под навеса, свързващ училището с църквата. От идеята и се прищя да сложи чаша белина в мозъка си и да натисне „изплакни“. Мисълта за гадните му мазни ръце върху нея или устата му...

- Каква гадост! - Леденият въздух обгърна лицето и, докато тя буташе двойната врата към западния вестибюл. Право напред имаше две стълбища. Ако се тръгнеше наляво, имаше две възможности: или нагоре три стъпала до гардеробната, или дванайсет надолу до мазето. По десните стълби пък се стигаше до каменна вита стълба, която излизаше чак до камбанарията.

Сара включи фенерчето и тръгна по лявото стълбище. Църквата не беше любимото и място. Тръпки я побиваха от нея ден и нощ. Построена изцяло от светлосив местен варовик, сградата беше шумоизолиран куб лед, в който цареше дълбок мрак и каменно студен хлад. Следвайки светлината си, тя слезе в полунощния здрач на мазето, което нямаше прозорци. Пясъкът изхрущя като пистолет с капси под обувките и. Леденият въздух пареше кожата и. Мазето представляваше едно изключително мрачно общо помещение, което изглеждаше още по-мрачно от студа. Треперейки, тя сви наляво към кухнята - дълга и тясна обзаведена евтино стая. Шкафовете в цвят повръщано жълто бяха от добър шперплат. Подът и плотовете бяха на пръски. Мивката от неръждаема стомана с индустриални размери имаше две батерии, не че Сара помнеше някога от тях да беше текла вода. Всичката вода идваше от топенето на снеговете и те винаги държаха в готовност едно алуминиево котле с лед.

И точно докато тършуваше непохватно в един кибрит, тя го чу - много тихо, но ясно хрускане, като на пясък под тежки ботуши. „Какво?“ Сърцето и се стегна. Застана напълно неподвижна с незапален кибрит в ръка, после се отпусна надясно, за да надзърне по дължината на кухнята към затворения склад, където държаха под ключ оскъдните си дажби. Когато тежестта и се измести, тя отново долови пукането и хрущенето - пясък под краката и. „Чула си себе си, глупачке!“ Тя запали примуса и постави котлето с лед върху горелката. „Просто се уплаши.“

Разтърси ключовете си, отиде до склада, пъхна ключа в ключалката и го завъртя, но той не се превъртя, не се чу отключващото прищракване, а вратата се отвори. „А?“ Тя се намръщи. Вратата беше отключена? Това не беше правилно.

После си спомни какво каза Тори: „Когато отидох да помета мазето...“ Тори беше използвала задължението като извинение да отвори страничната врата, за да могат Грег и Пру да се вмъкнат вътре. „Но сега има пясък.“ Тя се замисли за това колко по-студен изглеждаше вестибюлът и пулсът и скочи още повече. Винаги ледена, църквата беше още по-мразовита, защото страничната врата беше отворена? Щеше ли да разбере? Не, не и ако не беше спряла да провери или да опипа уплътнението на вратата. „А мазето е ледено, което се връзва, защото ако вратата е отворена, въздухът има два пътя, по които да мине - нагоре в храма...“