Илса Бик - Чудовища - част 1

Само секунда по-късно тя осъзна какво беше помислила: „Ни?“.

„Спри, Алекс! Ще се побъркаш.“ В желанието си да намери нещо по-добро, с което да се занимава, тя се загледа в Бърт, който грабна зеления вързоп, издърпа го и изтърси найлоновата торба. Тялото на крехката жена се изхлузи в отпусната купчина като бяло оскубано пиле. След като Бърт разстла плата на пода, Ърни изтъркаля тялото върху него, после извади добре наточен нож с хубаво сребристо острие от калъфа на крака си и започна работа.

„Не гледай, Алекс!“ Борейки се с жилото на сълзите, тя отпусна глава върху коленете си. Въздухът разцъфна с миризма на мокро желязо, сурово месо, прясна кост. „По дяволите и чудовището! Ти винаги ще бъдеш Алекс, каквото и да става...“

Тя усети полъха на студения въздух, когато вратата се затвори зад Пъпчивия. В следващия момент чу колебливи стъпки, които идваха иззад нея. Дори преди той да коленичи, преди да почувства неуверената му длан на косата си, тя знаеше кой беше. За момент не помръдна, но не защото беше уплашена.

Алекс не помръдна, защото - бог да и е на помощ! - не беше уплашена от него. Изобщо.

Яростта на Вълка, онова стоманено парене, беше изчезнала. Беше останала миризмата на гнило и мъгла, пълна с газ плът и свежи ябълки и за секунда тя се отдаде на една много проста, основна нужда. За нея в този момент дори докосване на чудовище щеше да свърши работа.

„Толкова съм уплашена! - и изведнъж тя плачеше тихо, а раменете и трепереха. Беше и ядосана на себе си. - Престани, престани... никой няма да те спаси, ако не се спасиш сама. Никой друг не може.“ И все пак там беше Вълка и тя не се бореше с него. Може би трябваше. Но беше толкова изтощена. Тя почувства как ръката му се движи през косата и много нежно, съвсем внимателно, сякаш се опитваше да не я нарани повече, отколкото вече беше. „Не ме докосвай, не ме докосвай!“ Но тя го искаше, жадуваше за докосване, за нещо, което не беше удар, и си мислеше, че е затънала много. Остави пръстите му да преминат по ненаранената и буза, усети как палецът му обърса сълзите и, как проследи челюстта и. Когато повдигна брадичката и, тя също не се противопостави.

Лицето на Вълка - лицето на Крис - беше много спокойно. Бдително. Опитваше се... да разбере, мислеше тя. Тъмните му очи бяха приковани в нейните, сякаш се опитваше да види отвъд прозорците на ума и. Миризмата му беше трудна за разбиране, но беше лека и цветна - миризма на безопасност и семейство. Може би имаше дори частица жалост или състрадание.

- Моля те, пусни ме, Вълк! - Тя трепна от парещото преглъщане на сол. - Не виждаш ли? Мястото ми не е с вас. Не съм една от вас.

Нищо не се промени в миризмата му. Може би не можеше, защото той не разбираше или не искаше да разбере. Но палецът му продължи да гали бузата и по начин, по който успокояваш малко дете или изгубено коте. Точно тогава тя разбра, че вече не плаче.

„Що за чудовище си ти, Вълк?“ Беше въпрос, който можеше да зададе на себе си. Какво беше тя сега? Какво беше това, което живееше в главата й, което можеше да направи тези неща: да скочи зад очита на Пъпчивия, да се пъхне в Черната вдовица, да се плъзне в Леопарда?

Да се пресегне към Вълка?

„Чудовището го иска. - Защото тя го искаше? - Не, не по този начин, никога.“ Каквото и да правеше чудовището, нуждите му бяха негови собствени, тя трябваше да повярва в това или можеше да използва ножа върху себе си.

„Но... ако аз мога да използвам чудовището? - Умът и забърса идеята леко, без да се спира върху нея задълго. Докосването беше нежно като допира на Вълка до бузата и. - Ако мога да контролирам кога и как да скочи чудовището? Или може би да го оставя да се опита да се пресегне към Вълка, да говори с него? Да се отпусна и да вляза във Вълка, за да видя себе си така, както той наистина ме вижда...“

- Какво? - Тя се изправи рязко. - Какво, по дяволите, мислиш, Алекс? - гласът и излезе гневен и това беше нещо, което Вълка разбра, защото го видя как се сепна, усети как ръката му падна от лицето и. - Отивам навън. - Тя нямаше да избяга, не беше глупава, но трябваше да се измъкне от тази нещастна малка стая с миризмите на смърт и Променени. Подпирайки се на стената, се изправи на крака. За момент помисли, че Вълка ще се опита да и помогне. - Недей! - каза тя, прилепвайки се към студеното дърво. - Остави ме на мира! Не искам...

Тогава спря да говори, думите се стриха на прах в устата и, когато видя Бърт точно отзад, който идваше към нея...

С вечеря.

Ръката беше източена. Беше дясната. Нямаше много месо. Дрипави останки от кожа и жилести вени, събрани върху розовата буца на лакътната кост на жената, и - о, боже! - стоманената каишка на часовник бе още стегната около тънката като вейка китка.