Илса Бик - Чудовища - част 1

„Когато и ако? О, мечтай си, скъпа!“ Честно казано, в някои дни дори тя се дразнеше на себе си. Беше като да седи в „Титаник“: „Просто потъни вече!“. Тя винаги имаше охрана. И къде тогава щеше да скрие тези прекрасни оръжия? Ако я хванеха, можеше да се сбогува с малките си тършувания. Тогава щеше да умре от глад. Тя смяташе, че Вълка може би я защитава, но едва ли щеше да приеме добре налагането с железен лост. Ако изобщо можеше да го фрасне с такъв. Защото вече имаше нож. Това, че Вълка и позволи да го задържи след онзи първи ден, беше истинско чудо. Дали не трябваше да се направи на Принцесата булка 2, да се прокрадне през нощта и да резне няколко гърла? Да се пресегне, докато Вълка лежи и сънува своите щастливи, енергични малки вълчи сънища и да изтръгне сърцето му?

„Не. Събуди се!“ Тези неща ставаха само в същите онези книги, в които героинята набива сурова кора от бял бор. А това беше истинският живот.

Но тя имаше мотив. Имаше възможност. Знаеше точно къде са сънните артерии и колко дълбоко да клъцне. Ако го направеше бързо, можеше наистина да се измъкне. Все пак бяха само петима срещу един. И какво чакаше тогава?

„По дяволите, не знам. Фокусирай се върху това, което можеш да направиш, става ли? Като онази градина. Трябва да я провериш. - Въздишайки, Алекс прибра ножа. - Само ако имах възможност...“

Пъпчивия се взриви. Без предупреждение, без сигнал за тревога от чудовището, без никаква промяна в миризмата му - наистина, колко по-гладно можеше да стане хлапето? Той го направи бързо, в пълна тишина, изстреля се като ракета, която тя забеляза единствено с ъгълчето на окото си. Ахвайки, Алекс вдигна рязко ръката си нагоре, точно когато юмрукът му летеше към лицето и.

Ударът беше заслепяващ, заслепяваща бяла детонация в лявата буза, точно под окото. От устата и се опита да изскочи вик, но ръката му се стегна около врата и и сграбчи челюстта. Издърпвайки я рязко нагоре, Пъпчивия започна да я влачи през хижата.

- Пъп... Б-б-бен! - тя изхриптя, докато се препъваше, загубила равновесие, сграбчила с ръце неговите. - Бен, н-недей! Сп-спри, спри!

Но Пъпчивия, момчето, което се беше наричало Бен Стимке, беше неутолима буря, беше в настроение за месо. Той я повлече през цялата дължина на стаята и я блъсна в стената. Главата и се удари достатъчно силно, за да замъгли зрението и. Беше като скок, спрян във времето. Челюстите и се хлопнаха. Болката изригна като червен блясък, когато зъбите и разкъсаха езика. Устата и се напълни с кръв. Давейки се, Алекс усети как ръката на Пъпчивия се премести и разбра веднага какво се опитваше да направи.

Паника обви мозъка и. Опитваше се да я убие, като я удуши, и тя още имаше шанс - коляно в слабините, удар с юмрук, може би да бръкне в очите му с пръсти. Но ако Пъпчивия затиснеше сънните и артерии в хватка, тя шеше да загуби съзнание за секунди и да умре за минути, при това с много по-малко врява.

Тогава си помисли: „Ножът“. Беше го прибрала в канията. Отпусна дясното си рамо, усука се и протегна пръсти. Беше отчаян ход, безнадежден, защото дори в безумието си Пъпчивия разчете позицията на тялото и. Бърз като пепелянка, той грабна ножа от канията и обърна острието, докато не насочи върха към лявото и око.

Кръвта и се смрази и тя спря да се бие. Можеше да види как щеше да продължи това нападение. Бърз проблясък на студената стомана и тя щеше да запищи, окото нямаше да го има, от ужасната дупка щеше да тече желе и кръв.

Те замръзнаха там, без да се движат, потрепвайки извън времето. Тогава Пъпчивия пое рязък подготвителен дъх и тя имаше време да помисли: „Не!“.

С оголени в озъбване устни той нападна. Ножът с бръмчене проблясна покрай лицето и, за да се забие в стената. От зелената кисела миризма, кипяща от кожата му, тя разбра, че колкото и Пъпчивия да искаше да изтръгне гръкляна и и да се натъпче с месото и - да почувства топлината му и кръвта и в устата си, - толкова му се искаше тя да страда. Беше я хванал и щеше да се наслаждава. Да се наслаждава с нея.

Алекс започна да се бори. Опирайки гръб в дървото, тя ритна, като се целеше в слабините на Пъпчивия. Но не беше както преди няколко дни в снега. Обхватът му беше толкова по-голям от нейния, че дори и дума не можеше да става за борба. Той се изви. Но това все пак и помогна, осигури и още няколко секунди, защото той трябваше да премести захвата си, за да се задържи. Щом той я пусна, тя успя да поеме глътка въздух с ужасното усещане, че диша през бързо огъваща се сламка, и това изобщо не беше достатъчно. Тя нямаше нищо, с което да се бори, и започваше да губи. Зрението и започна първо да се замъглява, после стана като проядено от молци.