Илса Бик - Чудовища - част 1

Дълбоко в мрака чудовището се съживи като паяк, който пълзеше в пещерата на черепа и. Тя се премяташе в черния водовъртеж зад очите на Пъпчивия, гледаше как лицето и добива цвета на патладжан, как очите и се подбелиха и се показаха белите полумесеци. Краят на живота и се развиваше в миш-маш от образи: Пъпчивия я души, но само до момента, в който тя припада, после и позволява да се съвземе, влачи я по пода, оставя я да се събуди само толкова, колкото да го направи отново... три пъти, може би четири... със странния съдизъм на дете, което къса крилата на муха, преди да я размаже с крака си. Изчакваше я да изплува, да се върне в съзнание, за да почувства по-добре момента, в който зъбите му ще се стегнат около шията и, ще я разкъсат и кръвта ще шурне, за да измие бузите му с ярко, жилещо червено.

От... някъде... дойде тежко хлопване, което можеше да е по-рязко и силно, ако не беше памукът, запушващ ушите и. Секунда по-късно Пъпчивия изпусна едно внезапно болнаво „ъгх“ и натискът около врата и изчезна. Защо, тя не знаеше. Нещо ожули гърба и. „Дърво, стена... падам.“ Кашляйки, се приземи като купчина, увиснала като мокро пране. За няколко секунди тя се концентрира единствено в това да поема въздух през гърлото си, което беше твърдо като стебло на лале.

През мъглата, която минаваше за зрение, тя видя Вълка и Пъпчивия в другия край на стаята, изправени един срещу друг. Въздухът в хижата беше оживял, пукайки от жега, с парливото жило на убийство и студената стомана на яростта на Вълка. Кръв капеше от носа на Пъпчивия и той клатеше глава като бик. Приведен, със свити очи Вълка започна да обикаля. Пъпчивия се опита да го последва, но или беше още зашеметен от първия удар на Вълка, или просто беше отслабнал критично от липсата на храна, защото се препъна. Сграбчвайки шанса си, Вълка се спусна и нападна. Замаян, Пъпчивия се дръпна назад и се опита да се отмести встрани, но не беше достатъчно бърз. Забивайки се в него, Вълка обви ръце около кръста му и повдигна силно. Краката на Пъпчивия излетяха, когато Вълка го преобърна и го тръшна на пода. Главата на Пъпчивия отскочи от дървото с остър пукот. Крайниците му омекнаха, връзката между мозъка и тялото му примигна, когато Вълка се стовари върху него като скала. Стовари юмрука си като чук веднъж, два пъти...

Силен рев разтърси хижата. От мястото си на пода Алекс видя как Марли - дългите му плитки бяха все още заскрежени от студа - завърта дулото на мозберга от тавана, за да го насочи към двете момчета. Вълка и Пъпчивия замръзнаха в почти комична жива картина: Вълка възседнал гърдите на Пъпчивия, окървавеният му юмрук вдигнат за още един удар. Очите на Пъпчивия се подуваха и почервеняваха в маска от кръв. В комбинация с белезите от акне момчето изглеждаше сякаш кожата му е сдъвкана отвътре навън. Гърдите му бяха голям лигавник в червено. С всяко вдишване кръвта излизаше на мехури през разбития му нос.

Отляво на Марли бяха братята - Бърт и Ърни. От миризмата, която се носеше от зеления вързоп, който висеше от рамото на Бърт, тя разбра, че жената е била крехка и слаба, увенчана в плодов букет от гладуване, с много малко месо. Погледнато иначе, може би Вълка и екипът му бяха направили услуга на тази жена по същия начин, по който шерифите застрелваха елените, които бяха твърде слаби, за да осъзнаят, че са се залутали по средата на пътя през сурова зима. Ако беше това, наистина можеше да разбере гледната точка на Променените.

Уплаши я това, че можеше.

Вълка не уби Пъпчивия, нито го направи някой от екипа му. Това, което направиха, беше да го пратят да си събира багажа. Свита в ъгъла, с болки в гърлото и с пулсиращи бузи, Алекс остана неподвижна, докато Пъпчивия, който се движеше много бавно и сковано, навиваше спалния си чувал под бдителния поглед на Марли и мозберга му.

„Не ме забелязвай! - Тя обгърна коленете си още по-плътно. - Не ме виждай! Аз не съм тук.“ Малко вероятно. През всичкото това време тя мислеше за чудовището, за скока зад очите на Пъпчивия, за внезапното появяване на Вълка. Беше възможно той все пак да е бил наблизо и да е нахлул през вратата точно навреме. „Но също толкова вероятно е чудовището да има нещо общо с това, точно както под снега.“ И този път като тогава тя се бе люшкала на ръба на съзнанието, а чудовището се беше паникьосало. Нямаше да е за първи път и какво щеше да прави тя, по дяволите? Какво можеше да направи?

„Трябва да измисля нещо, за да държа чудовището под контрол.“ Сърцето и пулсираше. Мислеше за медицинската раница. Там можеше да има нещо за болката. „Не, запази разсъдъка си! Когато започнеш да го губиш, чудовището излиза.“ Тя изсмука кръвта от разкъсаната си долна устна. „Мога да се справя. Освен това наистина трябва да запазя тези неща за момента, в който ни потрябват.“