Илса Бик - Чудовища - част 1

Настоящият им подслон беше мизерен - жалка двустайна купчина стареещи трупи с няколко разбити прозореца. Стените бяха толкова криви, че вятърът бе навял тънки преспи сняг през отворите. Застоялият аромат на алуминий и малката планина от смачкани консервни кутии я караше да подозира, че първоначалният собственик е идвал тук, за да се измъкне от всичко. Малко стрелба, много пиячка - какво да не му харесваш?

Съдейки по розовата светлина, която се пръскаше през непокътнатия западен прозорец, беше късен следобед. По навик очите на Алекс автоматично паднаха върху часовника с Мики Маус на Ели, все още на китката и - 7,13. Разбира се, това не беше точното време. За Мики беше винаги 7,13 - моментът, в който часовникът най-накрая беше приключил пътя си след цялата тази вода. Още минута под снега и тя смяташе, че също щеше да го е направила.

Все едно, да кажем... пет следобед? Вълка и другите трябваше да се върнат скоро, о, супер!

„Боже, дано носи нещо!“ Ужасна мисъл, но дори да я беше потиснала, това нямаше да помогне на този, когото Вълка преследваше. Внимателно отпускайки ножа в пробитото лагерно гърне, поставено върху жаравата в камината на хижата, тя разбърка кървавочервеното задушено от борова кора. Не можеше да живее от него. Това не беше храна, както и жълъдите. Разбира се, след като умираше от глад, беше по-добре от нищо. Не беше ли чела някъде, че можеш да изпържиш кората със зехтин и да добавиш щипка сол? Да, горският еквивалент на картофен чипс. При тази мисъл призрачна миризма на хрупкаво изпържени картофи с мазнина и сол изпълни устата и със слюнка.

„Хайде, престани!“ Това беше проблемът с глада. Всичко, за което мислеше, беше храна. Трябваше да се стегне. Тя го беше преживяла и знаеше, че се отправя към опасна територия. Тялото и я приближаваше с всеки изминал ден към едно много отчаяно място. Всеки път, когато се изправеше, главата и се замайваше. Понякога мислеше, че чудовището се е преместило долу и се опитва да прогризе пътя си навън през червата и.

„Всички гладуваме.“ Тя смушка бора, като се движеше много бавно, наясно с блесналия поглед на Пъпчивия, с настоятелната груба мъгла на глада му и с това колко отблизо я следеше неговият мозберг. Последното, което и трябваше, беше той да не разбере правилно внезапното и движение и да и пръсне мозъка заради скапано парче сварена кора. Като се имаше предвид колко беше прегладнял, можеше да го направи, а после да моли Вълка за прошка: „Да, шефе, знам, лоша преценка“. Гладът на Пъпчивия също смърдеше - аромат на ферментиращ плод. „Чудно, дали и аз мириша по същия начин.“ Никога не се беше замисляла много за това. Вероятно за Пъпчивия и за другите тя миришеше на недопечена пържола. „Хубав южняшки сос, сочна и недопечена, за да се топи мазнината, когато отхапеш...“

- Боже, какво не бих дала за една пържола! - каза тя. (Вляво от нея долетя отговорът на Пъпчивия, беше полъх от аромат на гнило и глад. Нищо изненадващо.) Само ако Пъпчивия не беше бързал толкова да се върнат вътре! Навън беше забелязала пилешката мрежа и си беше помислила: „Градина?“. Тези смачкани тенекии не говореха в подкрепа на това, но си струваше да се провери. Тя би убила за сбръчкан стар картоф или съсухрен морков.

Също така близо до градината, срещу един заслон, имаше странна могила, която миришеше на пекарна. Купчина за компостиране? Беше възможно. Неща, които още не бяха изгнили - особено при този студ: огризани динени кори, вкоравени сърцевини на ябълки. Полуизядени царевични кочани. Банановите кори съдържаха калий. Тя би взела всичко, което можеше да намери. Щеше да го свари, да го глътне и да не му мисли много-много. Ами разнебитеният заслон? Хората оставят всякакви неща по чекмеджета, напъхани в раници, висящи от куки и греди или натъпкани в долапчета. Вкаменени закуски. Бонбони. Енергийни блокчета. Малки кутии стафиди и торбички с ядки. Само при мисълта какво би могла да намери, слюнката се събра на езерце под езика и.

„А там може да има и неща, които бих могла да използвам.“ Заслоните бяха чудесни места, на които да търси оръжия. Всичко би свършило работа, тя не беше капризна. Пирони, стар чук. Въже. Електрически кабели. Остриета за трион. Би било най-добре да намери пистолет, но и патрони за пушка биха свършили работа. Може да ги отвори, да извади барута и да направи гърмяши пръчки. Нещо.

Но трябваше да е предпазлива. Този път имаше повече свобода. Вълка я беше оставил да тършува и и беше позволил да задържи ножа на Леопарда. Нямаше начин да рискува това. Ножът и огнивото бяха единствените и инструменти за оцеляване. Без тях щеше да бъде мъртва, когато и ако успееше да избяга.