Илса Бик - Чудовища - част 1

Вълка беше там, обкръжен с ореол, на фона на едно зашеметяващо яркосиньо небе. Не беше обвит около тялото и. Ръцете му не проследяваха бузите и ъгъла на челюстта и, а устата му определено не беше върху нейната. Но тя лежеше по гръб не в снега, а върху спален чувал, а пръстите му се бореха с част от парката и, защипана в зъбците на цип, и той се опитваше да я съблече.

- Не! - Тя помръдна спазматично. Опита се да удари, но ръцете и тежаха като оловни тръби, а мускулите и бяха треперливи и неотзивчиви. Така беше и когато Леопарда дойде за нея в мината и... „Чакай! Нож. Ножът на Леопарда е у мен... Стани, стани!“ Тя седна рязко. Хванат неподготвен, Вълка се дръпна назад и се просна на снега, опасно близо до малък пращящ огън. С туптящо сърце тя шляпна непохватните си пръсти върху десния си крак и несръчно започна да търси канията.

Някой притисна с ръка дясното и рамо и я блъсна обратно. Падайки, тя вдигна и двете си ръце, преди Пъпчивия - момчето, което някога е било Бен Стимке - да сграбчи китките и. Той я притисна и остави тежестта си да се отпусне с тежко тупване , което изкара въздуха от дробовете и със сумтене. Ако мислеше, тя щеше да се извърти за ухапване или да подвие колене, но беше толкова паникьосана, че вместо това се издърпа назад, протегна врат и зъбите и изщракаха. Той дръпна рязко лицето си настрани, малко твърде далеч, и това беше достатъчно. Тя усети как натискът върху гърдите и намалява, разчете извивката на гърба му. Пъпчивия беше загубил равновесие и Алекс нямаше да има друга възможност. С вой тя заби коляно в слабините му.

Той изпусна едно „ъгх“. Сякаш беше дръпнала внезапно спирачка. Очите на Пъпчивия станаха кръгли като фарове, всичката кръв се оттече от лицето му. Алекс предполагаше, че дори е спрял да диша. После той се сгърчи, падна на една страна, ръцете му се притискаха към чатала, а устата му увисна отворена, за да изпусне едно странно, задавено „а-а-а“.

Веднага щом тежестта му освободи краката и, тя го избута напълно. Непохватна като рак се измъкна от спалния чувал. Тялото и беше наелектризирано, сякаш всички прекъсвачи по веригата са били пренастроени, а връзките - върнати към живот. Тя чу неясното тракане на вдигнати затвори, стърженето на метал и разбра, че другите, където и да бяха те - тя беше толкова уплашена, че беше изгубила от очи дори Вълка, - бяха вдигнали оръжията си. Не и пукаше. С ножа на Леопарда вече в ръка, тя се изправи с вик и ужасена изкрещя през сълзи:

- Махайте се, махайте се, махайте се!

Освен Вълка и Пъпчивия, който сега стенеше и се лигавеше на снега, имаше още трима други: Марли - дългурестото хлапе с растите, което тя помнеше, и две по-малки момчета, вероятно второкурсници и очевидно братя. Еднакви чипи носове, еднакви свински очички. Косите им бяха или много тъмнокестеняви, или черни; и двамата бяха насочили автомати бушмастър към нея. По-високият брат беше нервак и ментовият съсък на безпокойството му се процеждаше през порите му. За разлика от него брат му беше по-закръглен, по-нисък, по- спокоен. Тя си помисли: „Бърт и Ърни 1“.

Вълка се беше изправил на крака. Изражението му - като на Крис от някой друг живот - беше напрегнато и съсредоточено, но не изтеглено в хищническото озъбване, което придобиваше точно преди да се прицели в следващото си детско меню. Секунда по-кьсно тя долови издайническия пукот, припламването на борова смола от огън, който гореше твърде буен и много жарък. Въздухът натежа като покривка, когато Променените заговориха на техния странен, неразбираем език. Заседналото в мозъка и чудовище се премести и се опита да подуши, сякаш щеше да се включи в разговора. Или само щеше да я вкара отново в главата на Вълка, както се случи в тунела, когато мината се срина.

„О, не, няма. - Устата и беше изтръпнала, сякаш в нея имаше работлив малък паяк, който беше оплел мрежа върху езика и. Дали Вълка я беше целунал? - Не, не, това беше сън.“ Или може би това искаше Вълка: той и тя заедно. Усещаше ново разгаряне на истерията, докато самоконтролът и се опитваше да се справи. „Не се е случило. Ти не го искаш, не го искаш. Беше чудовището, всичко това беше работа на чудовището.“ Беше ли се пресегнало към собствения си вид, когато тя се отнасяше и бавно се задушаваше под снега? Тя си спомни онзи странен момент, в който умът и трепна и отстъпи, и как тя беше видяла поле от сняг, счупени дървета и скали...

„И щека. Боже мой, не е било ярката светлина в края на тунела. Отново съм била в главата на Вълка. Той ме е търсил след лавината, опитвал се е да разбере къде съм под снега.“