Илса Бик - Чудовища - част 1

„Боже, моля те! Моля те, помогни ми! - Трябваше да се бори. - Не мога да се пречупя. Не мога да се предам. Трябва да остана вярна на себе си, независимо какво иска Вълка или какво мисли.“

Алекс започна да плува, да се влачи на ръце и колене.

Подобно на охлюв тя извайваше следа през снега по пътя си към порутения заслон, който се намираше близо до завесата от ръждясала пилешка мрежа. Ако Пъпчивия беше стискал още няколко секунди врата и, тя щеше да е мъртва.

Вече стоеше на колене пред могилата. Неравен от снега, хълмът беше висок около метър и стоеше от южната страна на заслона, където имаше най-много светлина и топлина. Тя се взря в могилата за около десет секунди или може би трийсет. От богатата тъмна земя се носеше аромат на глина. Миризмата и напомняше донякъде на изветряла бира.

А след това очите и се спряха на нещо малко и черно върху бяла кръпка.

„Не мисли, Алекс! - Тя проследи с очи още едно мъничко черно капаче. - Бори се! Трябва да се бориш. Просто го направи!“

Защото положението беше лошо. Наистина много лошо.

Преди десет дни:

Спомените и от станалото след лавината бяха смътен, несигурен колаж, разбираем точно толкова, колкото и някой лошо монтиран клип в YouTube. Това, което първо достигна до нея, беше едно ритмично люлеене като клатенето на малка лодка при мъртво вълнение. Гърдите и пламтяха, измъчените и бели дробове буквално изгаряха, въпреки че тялото и трепереше от студ. Умът и беше като завихрен в мъгла, докато тя се люшкаше напред-назад, напред-назад. А после отново пропадна, потъна в мрачните води на безсъзнанието. Вероятно беше успяла да изплува няколко пъти - като перископ, който изскача за един бърз поглед.

Накрая, докато се връщаше в съзнание, усети първо ръка, която обгръщаше тила и. След това започна да пада и се приземи върху... Легло? Лодка? Главата и се маеше, но също така се издуваше като балон, разширяваше се. Чудовището нарастваше и се протягаше, сякаш му бяха изникнали ръце, длани и пръсти и търсеше нещо, някой, когото да сграбчи. Тя беше много отпусната, почти спокойна, което беше странно, като се имаше предвид студът и непрестанният натиск върху гърдите й като от ток на здрав ботуш.

После нещо докосна леко дясната и буза. Опако на длан? А това пръсти ли бяха? Главата и се килна към спирала от аромат, който беше черна мъгла и нещо сладко, свежо... „Крис?“ Или чакай, не - ароматът беше дълбок, богат и миришеше на пушек. „Том.“ Усети го като мисъл, а после като въздишка, защото вкуси името му в замечтан шепот. „Том. Том?“

В следващия миг тя започна да пропада още повече, потъваше далеч от самата себе си, но издърпваше и него надолу с нея, вкусваше го - топъл, толкова топъл. Настоятелната уста на Том беше върху нейната, въздишката му погали върха на езика и, а желанието беше като гореща роза, която растеше в гърдите и. Странна течна жега пробяха през бедрата и и тя усети как гърбът и се извива, как сърцето и започва да тупти по-силно и по-силно. После почувства тежестта му върху тялото си, ръцете и бяха обвити около врата му, неговите се плъзгаха в косата и по лицето и, а тя стенеше в устата му: „да, да, да, да“, докато пръстите на Том проследяваха чувствителната кожа на врата и, изпъкналостта на ключицата и, преди да се плъзнат още малко по-нататък...

И тогава тя усети много странно дърпане.

Том... Цип ли разкопчаваше? Да, точно така и тя нямаше нищо против. Беше хубаво , тя го искаше. Тя почувства как горещината я изгаря, а в същото време и беше странно студено. Защо беше така?

Внезапно всичките и усещания и мислите и се плъзнаха и се отместиха като бавно преливане на кадри във филм. Вече имаше други ръце и различно тяло. Ароматът на опушено дърво и мускус отстъпи пред този на сенки и сладки ябълки, когато - „Крис, това е Крис!“ - устата му намери нейната. Моментът беше наелектризиран, точно както преди месеци през онази сутрин в Рул, когато тя и Крис се целунаха в шейната. Мъгла и мрак, и пожарът на желанието се сляха, когато ръцете им се сплетоха, телата им също.

Но въпреки това имаше нещо нередно. Алекс почувства придърпването, когато умът и се спъна в една подробност, която не беше на мястото си, и тя се досети. Беше миризмата - вече не на мъгла и ябълки, а на нещо зловонно и развалено. Тинестозелена гной наводни устата и. „Чакай!“ Задушавайки се, тя се отдръпна, гърлото и работеше, а мръсотията се спускаше надолу по него, вече не можеше да диша, не можеше да диша, не можеше ...

- Ъх! - Дишайки тежко, тя внезапно дойде на себе си, а съзнанието и се срина в една точка, когато тя се измъкна от съня и се събуди.