Илса Бик - Чудовища - част 1

Въпреки всичко Грег трябваше да признае, че ставащото с Джес беше странно. Кинкейд я държеше настрана от всички останали, даваше и странни отвари и дори спеше в нейната стая в хосписа. Слуховете бяха, че тя е напълно изперкала и дрънка безсмислици през повечето време или дори, че напълно се е пренесла в Кукуландия и не осъзнава нищо. Грег беше толкова любопитен, че в един от случаите, при които доставяше затворник в хосписа, беше издебнал Кинкейд да е зает и се беше промъкнал в стаята на Джес. Освен разбърканата койка и нощната масичка, отрупана с книги, стаята не бе нищо особено. Но пък, разбира се, там беше Джес.

„Тя дори не изглежда истинска. Прилича на пластмасова.“ Джес беше като тяло, положено за оглед, само дето бе подпряна на лявата си страна с възглавница, подпъхната под гърба и, за да я предпази от изтърколване, и още една под дясната и ръка. Гривата и от стоманеносива коса беше прибрана назад в дълга стегната плитка, а бялата лента на челото и подчертаваше бледостта на кожата и. Лицето и беше изкривено, а черепът и бе хлътнал над лявата вежда, където беше попаднал прикладът на пушката.

Но тогава Грег беше забелязал, че очите на Джес блуждаят в орбитите си под затворените клепачи. „Сънува ли?“ Той не беше очаквал това. Ефектът беше странен и повече от зловещ, зашото останалото от нея беше толкова обезпокоително отпуснато. А после съвсем ненадейно устните и бяха помръднали в пъшкане и тя бе промълвила: „Оставигимомчетесаслепи...“.

Косата на врата му беше настръхнала. Момче? За него ли говореше, на него? „Това е откачено, това е лудост.“ Думите бяха само въздух. Не съдържаха смисъл. Бяха толкова невероятно призрачни, че той се беше завъртял кръгом, беше си плюл на петите и дори да му бяха платили, нямаше да се върне.

Сега, пренебрегвайки обиденото ломотене на Ейдън, Грег се обърна към Сам и Лушън:

- След като Кинкейд го закърпи, искам, момчета, да вкарате Дейл в килия, ясно? Повече няма да го обработвате точно сега. Дайте му възможност да премисли нещата!

- Разбира се, каквото кажеш, шефе - каза Сам, тонът му беше изпълнен със сарказъм.

- Да, шефе. Искаш ли да използваме вериги, да го обесим за ръцете? - попита Лушън. - Ще направи нещата по-бързи.

Кинкейд поклати глава.

- Горкият човек е толкова изтощен, няма да може да издържи теглото си. Остави момчетата да го обесят, Грег, и ти гарантирам, че до сутринта ще се е задушил.

- Така ли? - каза Грег. - Питай ме дали ми пука!

Нищо и никой не бяха подготвили Алекс за това.

Тя се пречупи.

- Помощ, помощ !

Плюейки и духайки, тя се опита да завърти глава, но не можа да помръдне повече от няколко сантиметра наляво или надясно. Тежестта на снега беше ужасна, не отпускаше и Алекс ридаеше несвързано, един писък искаше да излезе и да продължава и продължава.

„Спри, спри, спри! - овладя страха тя. - Не мърдай, спри да крещиш! Ще ти свърши въздухът и само ще се убиеш по-бързо.“

И какво? Тя беше сама. Не можеше да стигне до свирката. „Никой няма и да я чуе.“ Сърцето и бумтеше, сълзите се стичаха по бузите и. „Ще умра тук.“ Вдишването на въздух беше много трудно - като изсмукването на последните капки лимонада през бавно сплескваща се сламка. Дробовете и започваха да болят, тя вече се задъхваше. Три секунди по-кьсно осъзна, че клепачите и се бяха затворили, без дори да разбере.

„Не, не! - Тя ги отвори в пореден спазъм на паника. - Не съм готова да умра още. Не...“ Но клепките и отново се плъзнаха, както и съзнанието и. Отдолу, толкова далеч, беше толкова тъмно...

„Не... съм... готова...“

- Готови ли сте?

Момче. Глас. Не неговият. Чий? Крис не знаеше. Умът му сякаш се олюляваше на ръба, сякаш най-лекичкото почукване или най-малката грешна стъпка биха го запокитили в забвение и може би този път завинаги.

- Дърпайте ! - каза момчето.

Секунда по-късно сякаш горелка премина по гърба му и прогори пътя си от таза до врата му. Болката беше чудовищна като атомна бомба. До този момент той дори не беше осъзнал, че е бил в безсъзнание, но сега се свести бързо и всичко наведнъж избухна в главата му сред надигащата се червена вълна на агонията.

„А-а-а...!“ - изстена той.

- Това той ли е? - момчето звучеше изненадано.

- Да, чакай! - глас на момиче, младо и много наблизо, почти до ухото му. - Чакай, спри! Мисля, че е буден. Ехо? Там ли си?

„Там... да...“ - Той изгуби нишката. Беше ли проговорил? Може би беше припаднал. Просто не можеше да каже.