Илса Бик - Чудовища - част 1

„Не! - Пресен спазъм на ужас усука гърдите му. Когато издиша, дъхът му раздвижи малки червени вълнички. - Това е твърде много, изгубил съм твърде много...“

Отвъд границите на затвора му от сняг, шипове и кръв той чу поздравителното пухтене на куче и тогава Ели каза:

- Какво? - Пауза и мърморене от страна на по-голямото момиче. - Да - каза Ели, - има много и усещам, че още тече. Не се разпространява, но... - Очевидно някой там разбра, че може да не е много добре за него да ги чува, защото спасителното одеяло се спусна на мястото си, отрязвайки светлината.

„Говорят за кръвта. - Той преглътна един писък. - Не се разпространява, защото се топи в снега под мен.“

Миг по-кьсно той чу шумолене, видя мракът да се свлича назад и една длан в ръкавица се появи, последвана от ръка, рамо и накрая от момиче, което се плъзгаше по гръб през улея.

- Здравей! - спирайки близо до езерото кръв, в което той лежеше, тя махна дебела кестенява плитка от рамото си и се дръпна настрана, за да се обърне към него. - Аз съм Хан... - Тя замръзна, израз на неверие се разстла по лицето и. - Боже мой! - гласът и беше тънък и шокиран. Тя вдигна облечена в ръкавица ръка към устата си, сякаш да спре това, което щеше да излезе оттам. - Саймън?

- Какво? - собственият му глас беше далечен, замъглен от болка. - Кой?

- Аз... - започна тя, а после видя очите и, които бяха с цвета на мека пепел, да се отместват бързо към врата му. Веждите и се сключиха в намръщване. - Как каза, че е името ти?

- Кх-Крис. - Пресъхналото му гърло се сви. - Прентис.

- О! Разбирам. - Тя отново го огледа отблизо, после, изглежда, си върна самообладанието. Сваляйки ръкавица, сложи два пръста на врата му в ъгъла на челюстта. - Извинявай! Аз съм Хана. Тук съм, за да ти помогна. Нека проверя пулса ти!

- К-колко... - Гърлото му се сви, когато той преглътна. - Колко е з-зле...

- Ш-ш-шт! - устните и помръдваха, докато тя тихо броеше секундите на часовника. - Как е дишането ти?

- Б-боли. Труд но е да...

- Да дишаш? Сякаш не можеш да си поемеш достатъчно въздух? - Сивият и поглед изучаваше лицето му. - А болката?

- Като н-н-ножове. - Той се намръщи при следващото вдишване. - Ста-става...

- По-трудно да дишаш ли? - Когато той помръдна глава в утвърдително кимване, тя продължи: - Болката по-лоша ли е от едната страна?

- Д-дясната. - Той затвори очи за момент, за да се стегне. - Колко е з-зле?

- Много. - Пръстите и проследиха възвишението на адамовата му ябълка и сивите и очи помръкнаха. - Къде още боли?

- С-стомахът. - Езикът му беше толкова огромен, че се боеше да не се задуши. - Г-г-гърбът.

- За гърба очаквах. Тази врата е доста тежка. Можеш ли да си мръднеш пръстите на краката?

Не му беше хрумнало да опита. Беше ли, преди да припадне? Той се съсредоточи, прати команда надолу към стъпалата. След няколко тревожни секунди почувства надиплянето на вълна, но усещането беше много далечно, сякаш сигналът беше предаван по много дълъг и бав- нотечащ кабел.

- Да.

- Добре - каза тя, само че Крис помисли, че изражението и изобщо не съответства на думите. - Слушай, ще пъхна ръка отдолу и ще натисна стомаха ти малко. Ще се опитам да съм възможно най-нежна, но трябва да проверя.

Той се стегна, щом пръстите и се провряха под парката му и започнаха да си проправят път през дясната му страна. Когато усети натиск, той потрепна.

- Това боли ли? - попита тя, а очите и не изпускаха лицето му. - Ами... - Тя рязко натисна, после пусна.

- Ъгх! - Стрела от гадене набразди гърлото му и той почувства внезапни сълзи да потичат по бузите му. - Н-не... недей...

- Добре, добре. - Тя докосна с ръка бузата му. - Опитай се да се отпуснеш!

- Прос... - Той трепереше, а това само влоши болката. Най-добре беше да не мърда.- М-моля те, извадете м-ме оттук, из-измъкнете ме!

- Ще те измъкнем - каза тя. Той не беше сигурен дали беше заради неговата паника, но усмивката не стигна до очите и. - Искаш ли да ти дам малко вода? Жаден ли си?

- Д-да, но н-не ме оставяйте... не м-ме оставяйте тук! - осъзна колко ужасено звучеше, но не му пукаше. Страхът и едно внезапно усещане за гибел го бяха обвили в плътна безвъздушна мантия. - М-моля!

- Няма, разбира се. Опитай да не се паникьосваш, Крис! Нека само... - Тя се обърна, завъртя се, повдигна крайчето на одеялото и се провикна: - Трябва ми бутилката с вода, моля!

- Коя? - беше по-голямото момче, Джейдън.

- В левите дисаги.

Пауза.

- Добре - каза Джейдън в същия момент, в който Ели попита:

- Какво? Чакай...

Хана я отряза:

- Илай, мисля, че ти и Ели трябва да сте сигурни, че сме извън опасност.