Илса Бик - Чудовища - част 1

„О, Исусе!“ - Момичето, Хана, все още говореше, но гласът и избледня до жужене, когато споменът внезапно се разля в ума му, сякаш язовирната стена, която го задържаше, се беше разбила. Нейтън и трошащият удар във врата му, когато онзи гигантски дънер се беше залюлял обратно и го бе съборил от коня му. После той бе забързал напред - глупава грешка - и се бе чул чудовищен звук от нещо, което троши дърветата, но не отстрани. Отгоре. Нещо огромно и тъмно се беше втурнало към лицето му. За момент той не беше в състояние да помръдне, не само от изненада, а и защото краката му... „Не, снегоходките, те заседнаха в снега...“ Беше съзрял бутилковозелен проблясък на стъкло, четина от железни шипове и тогава беше разбрал - това нещо бе капан, направен от огромна врата на обор, която пердашеше надолу от дърветата право към него.

„Отблъснах се, опитах се да се измъкна от пътя му. Но не бях достатъчно бърз.“ Спомни си как тежестта го притисна надолу, как разпори краката му и съдра плътта му. Невероятната болка от тези шипове. Внезапния тласък кръв. „Не мога да им позволя да преместят вратата.“ Направо виждаше как тези шипове може да го застрашават и да го спасяват, защото, ако бъдеха извадени внезапно като коркови тапи, тогава животът му щеше да избликне в горещи червени реки по снега.

„Хайде! - Крис вложи всички сили, които успя да събере, в това. Почувства трепването на малките мускули. Притискането върху очите му беше огромно. - Наистина ли съм толкова слаб? Ако съм, ще умра.“

- Хей! - обади се по-младото момиче. - Той отваря очите си, той...

- Ъх... - Клепачите му се мръднаха назад едва. Свръхчовешко усилие, от което по горната му устна и по врата му изби пот. Но просто не можеше да отвори очите си изцяло. - Ъх...

- О, боже! - каза момичето и той почувства пръстите и да дърпат и притискането внезапно отслабна, когато тя издърпа шапката към челото му. - Нищо чудно. Така по-добре ли е?

„Да.“ Клепачите му се отвориха рязко и ето я и нея - на по-малко от 15 сантиметра от лицето му. Не можеше да каже много. Не само че усилието го беше пресушило, а и светлината беше мъждива и очите му не искаха да се фокусират.

- Ъх - каза отново.

- Хей, той е буден. Очите му са отворени. - Малкото момиче грейна. - Здравей!

- Ъх - изгрухтя той, после остърга с подут език изтръпналите си сухи устни.

- Жаден ли си? Искаш ли да пиеш вода?

- Ммм... - Той помисли, че очите и бяха светлосини и изглеждаше на осем, може би на девет години. Как го беше намерила? Нейтън беше мъртъв. Тогава кой? „Някой друг...“ После дойде името, видя лицето й да се носи върху прозрачен облак през зрението му. „Лена.“ Бяха тръгнали за Орен, бяха поели по дългия път, защото... „Рул... Преследват ни. Уелър...“

- Хей, той е жаден - извика тя. Зад нея той видя широк тунел, прокопан в снега, през който тя вероятно си бе пробила път. - Иска да пие.

- Дръпни се, скъпа! - каза Хана. - Нека го погледна!

- Добре - а към него: - Не се тревожи! Има много време, преди да се стъмни. Ще те измъкнем. Намерихме те аз и Илай. Разгънах спасителното одеяло, за да ти направя палатка, а после аз и кучето ми пропълзяхме вътре, за да ти пазим топло, докато Илай се върне с помощ. Но сега всичко ще бъде наред. Намерихме те. Как се казваш?

- Кх... - пресъхналото му гърло издаде хъркащ звук. - Кх... Криссс - думата звучеше като балон, въздухът от който бързаше да излезе. - Криссс ...

- Крис? - каза тя оживено, когато той успя да кимне.

Внезапни сълзи напълниха очите му. О, боже, никога не е бил толкова щастлив да чуе името си.

- Здравей! - каза малкото момиче. - Моето име е Ели.

„Ели?“ Топлият цвят на облекчението внезапно се сбръчка в корема му. Той си спомни спора. Алекс го умоляваше да търсят малкото момиче. Не можеше да има толкова много Елита в този район. „На същата възраст е. Това трябва да е тя.“

- Крис, добре ли си? - Гънка на тревога набръчка мястото над носа на Ели. - Гади ли ти се? Повече ли боли?

- Аз... - Езикът му се сви. С нов ужас той помисли: „Не мога да и кажа. Не трябва“. Можеше да го оставят тук да умре. Можеше да го убият. - Д-да... б-боли - успя да каже той и не беше лъжа.

- Ели - беше Хана, - той...

- Мисля, че е по-добре да дойдеш тук. Той не изглежда много добре. - Измъквайки се странично, Ели бутна един накьдрен край на спасителното одеяло. Спица от светлина проби мрака. Крис можеше ясно да види как вратата го беше забила около стъпка в снега, преди да се закрепи здраво. Имаше и много по-добра видимост към кръвта.