Илса Бик - Чудовища - част 1

Това трябваше да е онзи последен тунел. Имаше светлина. Тя трябваше да тръгне по него, защото Том беше там - недостижим високо горе - и ако само можеше да се отнесе достатъчно далеч, достатъчно бързо... „Том... чакай... чакай ме...“

Изведнъж умът и превключи със здраво паническо стисване и плясък - внезапно усукване на чудовището, усетило, че тя наистина е на път да се измъкне. Това беше. Краят на линията. И чудовището се бореше адски, за да се измъкне на свобода.

Въпреки всичко тя искаше да се изсмее. И щеше да го направи, ако имаше въздух. Чудовището беше станало нещо повече - Кинкейд беше предположил, че това може да се случи, - но все още бе впримчено в главата и, а тя беше заровена жива.

„Пипнах те... Аз те п-пипнах...“ Мислите и се замазваха. „Боли, това боли.“ Трудно беше да се концентрира. Думите се изплъзваха през пръстите и, изпадаха от ума и. Всичко отминаваше освен болката. „Боли. Няма въздух. Гърдите... болят, болят. Мрак. Няма... въздух... н-не, не мога да се предам.“

Тя се опита да засмуче още една глътка въздух.

„Не мога... да...“

Конете пред къщата за мъчения бяха неспокойни, цвилеха леко и мятаха глави. Дейзи, голдън ретривърът на Грег, не се отделяше от него, като редуваше тревожно пъхтене и високо скимтене.

- Човече, виждаш ли това? - попита Пру с тих глас.

- Да. Всички животни са уплашени. - Той погледна по-голямото момче. - Ти също го усети. Знам, че го усети.

- Какво? - След като му бяха отказали забавлението, Ейдън се беше присламчил към Грег и Пру. Според него тревогата по радиото беше нещо чудесно! Той обичаше да бъде там, където има проблеми. Никога не се знае кога ще се отвори възможност за малко хаос. - Не усетих нищо.

- Но аз усетих. Земята потрепери, точно както каза Кинкейд. Като... тътен, нещо вибриращо. Нали знаете? Както когато мине голям камион. Или когато голяма светкавица удари много близо. - Пру вдигна нос и подуши.

- Какво правиш? - попита Ейдън.

- Душа за озон - каза Пру. - Нали знаеш как мирише въздухът след светкавица?

- Млъквай! - изсумтя Ейдън. - Светкавиците са електричество. Нямат миризма.

- Напротив, имат - каза Грег. - Като отработени газове от кола през лятото.

- Озон - повтори Пру, после поклати глава. - Не надушвам нищо освен сняг.

- Аз не мога да подуша, защото е толкова дяволски студено - каза Ейдън. - Носът ми замръзна преди пет минути. Вие двамата сте бъзльовци, щом се оставяте Кинкейд да ви уплаши.

- Така ли? - Пру посочи наляво от плъзгащата се врата на обора. - Погледни снега, Ей!

Грег веднага разбра какво има предвид Пру. Предишната нощ беше навалял пресен сняг, но вместо само нов пласт сняг, натрупан върху входната рампа, имаше дискретни хълмчета като миниатюрни планини от пресята пудра захар.

Вдигайки фенерчето си, Грег разгледа внимателно покрива. Оборът нямаше улуци и каквото се стопеше там, се появяваше като блестящи дълги ледени висулки - остри като окървавени зъби. Няколко се бяха откършили и сега се подаваха като сребърни ками от твърдия лед.

- И? - Ейдън вдигна качулката си, пъхна облечените си в ръкавици ръце в джобовете на парката си и изгърби рамене срещу внезапния порив на вятъра. - Снегът се е свлякъл - каза, а гласът му беше толкова заглушен и далечен, че напомни на Грег за втори клас и за тенекиените кутии, вързани за канап.

- Да, вярно, Шерлок - каза Пру. - Но защо да се свлече? Не е било достатъчно топло, за да се стопи, а и снегът не е мек. Висулките са като отрязани.

- Плочите са се разтърсили толкова силно, че снегът се е свлякъл. - Грег плъзна светлината по покрива и видя покривните плочи, върху които вече нямаше сняг. - Също като при лавина.

- Стига! - но Ейдън вече звучеше несигурно. - Какво може да го причини? Нещо като... земетресение? Това е лудост! Тук е Мичиган. Такива неща не са се случвали тук.

- Досега - каза Грег.

Беше още едно стъпало - този път ляво, на мъж. А тези туфи косми, поникнали по палците? Беше очевидно: мъжът е бил свиня. Имаше ужасни мазоли - две огромни подутини на палеца, - толкова втвърдени пети, че можеха да се използват за шкурка, и изгнил нокът. Изглежда, човекът е бил стар, те всички бяха стари. Кожата беше на петна, суха като пергамент, с изпъкнали сини вени. Трошливите нокти бяха толкова дълги, че бяха като изкривени жълтеникави нокти на хищна птица. Питър не можеше да си представи как бе ходил дядката.

- Трябва да убиеш пазачите - просъска Саймън.