Илса Бик - Чудовища - част 1

Лакеите на Ейдън изреваха.

- Хей, хей, престани, Ей! - каза Пру, очите му отскачаха от Тримата мускетари към Грег и обратно. - Грег, мъжки, остави!

- Майната му! - Жега пропълзя по врата на Грег и преди да спре и да помисли, той започна да сваля анорака си. - Не се бъркай, Пру!

- Грег, послушай го! Не го прави! - Кинкейд се изправи с мъка. Ръката му още притискаше бузата, марлята бе станала пурпурна и капеше. - Добре съм. Само се успокой!

- Стой настрана , Док! - изрева Грег, като си помисли: „Не искам да се успокоя. Не съм бил спокоен от месеци. Защо да започвам сега?“. Сърцето му барабанеше толкова силно, че усещаше ударите чак в зъбите си. Мозъкът му кървеше, мигрената забиваше ножове в главата му. Никой не трябваше да е над него, никой! Той командваше , Питър беше мъртъв, а Крис беше избягал. Беше избягал и беше оставил Грег да събира парчетата. „ Проклет да е Крис! Що за приятел прави това?“ А Ейдън беше там, хилеше се и със сигурност или той, или някой от хората му имаше добър остър нож. Те биха намушкали Грег в червата или в сърцето, биха казали, че е било самоотбрана, и биха се измъкнали свободни, защото Пощадените си бяха Пощадени и специални и се измъкваха с убийство.

А Мик Джагър стенеше: „Моля те, докторе, наранен съм .

- Всички бие назад! - Горещ червен цвяш от ярост разшири гърдите на Грег. - Просто се дръпнете! Назад !

- Не, Грег! - извикаха едновременно Кинкейд и Пру, но от всички вероятно горкият Дейл спаси живота на Грег.

- Боже мой! - каза старецът с нотка на почуда в хъхрещия си старчески глас. - Какво ви става, хора? Какво си причинявате един на друг, момчета?

Алекс нямаше представа какво трябва да прави или как да се спаси. Не е трудно да се катурнеш от обикновена планина. Претърколи се по гръб, вкопавай краката си, пази главата и се опитай да спреш плъзгането! О, да, и не се паникьосвай!

Но едно нещо баща и никога не я научи и това беше какво, по дяволите, да прави в случай на лавина.

Снегът беше целият и свят. Сякаш се носеше в блъсканицата на огромна вълна, но вместо Алекс да я язди като сърфист, снегът я беше загребал и погълнал цялата в своя луд, кипящ гръм. Тя се търкаляше, мяташе и блъскаше встрани, а после се сгромолясваше по гръб. Снегът беше като ботуш, забит между плешките и, и я набиваше надолу неумолим и непрощаващ като гравитацията. Беше изгубила ориентация, не бе сигурна дори накъде е горе. Алекс продължаваше да се опитва да се вкопае с ботуши и с ръце, да спре плъзгането така, както би го направила, ако се беше препънала по стръмен склон. Но снегът продължаваше да се трупа около главата и, да се надига, после да се къдри и да се разбива. Сняг задръсти устата и носа и. Пръскайки слюнка, тя го изкашля и започна да маха ръце пред лицето си, за да разрие около себе си и да си направи въздушен джоб.

„Снегът е като водата.“ Лавината все още се носеше надолу по възвишението и тя знаеше, че най-вероятно се движи много бързо. Продължи да плува, насочвайки се натам, накъдето се надяваше да е горе, като загребваше сняг и разриваше място за въздух. „Ако мога само да стигна до повърхността...“

Нещо шибна лявото и бедро. Може би дърво или скала, не знаеше. Огнена болка пробяга през таза и и тя отвори уста, за да изкрещи. Юмрук от сняг моментално запуши устата и, пробивайки си път надолу към гърлото и, и тя вече се задушаваше без никакъв въздух. Още едно бам ! Ударът беше в лопатките и. Тапата от сняг изскочи на езика и и тя започна да плюе, махайки с ръце в бялото пространство пред устата и носа си, пълнейки дробовете си с въздух отново и отново...

Скоростта намаляваше, а свличащият се сняг вече не я мяташе с рев. „Приближаваме дъното. - Алекс продължаваше да чисти снега от лицето си, вдишвайки колкото въздух можеше. - Възвишението не може да е толкова високо. Трябва да спре...“

Изведнъж движението спря. Сякаш някой беше натиснал бутона, спирайки захранването. Зашеметена, за момент тя можеше само да лежи. Там, където доскоро имаше рев, сега нямаше нищо освен дълбока, мъртва тишина. Беше пълен мрак. Тя знаеше, че очите и са отворени, но нямаше какво да види. Изобщо.

„Под снега съм. - Ужас изригна в гърдите и. - Трябва да се изкопая. Ще ми свърши въздухът, ще се задуша, трябва да...“ Лявата и ръка беше сгъната в лакътя близо до лицето и. Дясната си бе проправила път над главата и и започваше да я боли. Трябваха и и двете ръце, за да се изкопае, и нещо твърдо - ножа на Леопарда или дори приклада на глока, само че... нямаше натиск на пластмаса в гръбнака и. Загубила беше пистолета, сигурно се беше откъснал. Но ножа беше закрепила в канията на крака си и вероятно още бе там. Трудно беше да разбере при всичкия този сняг, но ако можеше да стигне до него...