Илса Бик - Чудовища - част 1

- Не! - изпъшка тя, завъртайки се и танцувайки встрани. Внезапното завъртане прати шип от червена болка от глезена чак до капачката на коляното и, толкова силна, че и потекоха сълзи. Тя преглътна писъка, който се опита да изклокочи през зъбите и. „Продължавай, хайде, не е толкова далече!“

Снежни късове се плъзгаха и клатеха под ботушите и като чинии върху лед. Внезапно хлъзване вдясно и тя едва не загуби опора. Десният и крак изрита въздух. Левият, притиснат здраво долу, пореше снега, който сковаваше прасеца и, но тя отскочи и почти стигна пушката: девет метра, седем - „Пъхни пълнителя в гнездото...“, - не повече от пет метра сега... „Вдигни затвора, извий се като дъга, защото те се движат, те са точно зад теб!“ Това беше нещо, което бе упражнявала с баща си - стреляне по подвижни мишени с глока. „Води, скъпа, и насочи пистолета! Не се навеждай!“

Земята потрепери. Алекс виждаше как ските се поклащат напред-назад. Пушката започна да подскача. Но тя вече беше близо, почти беше свършило, можеше да го направи. Пушката бе вляво от нея, на по-малко от метър. Ами ако Вълка стигнеше до оръжие или извадеше пистолет? Можеше ли да го застреля? След всичко това? Беше все едно да тикне оръжие в лицето на Крие. Не искаше да и се налага да взема това решение.

Измина и последните сантиметри и тогава почувства как снегът се тресе. Последва чудовищно друсване, зашеметяващ удар, когато нещо много голямо - вероятно друга пещера - се срути под земята. Усещането беше неописуемо, сякаш тя беше чаша на бяла покривка, която някой фокусник опитва да дръпне, само дето оплесква номера. Ударът подкоси краката и отдолу, тя почувства как коленете и се подгъват, а стъпалата и напускат снега. Със скимтене падна тежко на задника си. Бял фойерверк от болка подпали гръбнака и. За секунда съзнанието и я изостави в поразителна празнота. Тя не можеше да се движи. Гърдите и не работеха. Електрически вълни танцуваха по кожата и и гъделичкаха пръстите и. Най-после успя да поеме глътка въздух, после оше една. Претърколи се по корем, засмука оше малко въздух и се опита да изчисти петната от зрението си.

Всички момчета бяха долу. Повечето се бяха катурнали по корем, ровеха, държаха се или яздеха земята като каубои, покатерили се върху гърбовете на диви коне по време на родео. Хлапето с растите, което бе по-ниско от останалите, беше паднало близо до ръба на височината, далеч от нея. Късмет. Тя видя как то се опитва да се покатери нагоре. Към нея. Беше глупаво, беше грешка. Трябваше да се премести от ръба и след това нагоре, преди снегът да се срине.

Но тогава и просветна - хлапето с растите не идваше към нея . Грешен ъгъл. Очите и потърсиха отново и тогава видя къде отиваше той.

Вълка беше може би на петнайсет метра вдясно от нея, близо до мястото, където бяха изскочили от мината. Той лежеше по гръб, но не мърдаше. Боже, в безсъзнание ли беше? Беше загубил много кръв. Може би не беше от падането. Може би бе припаднал. Тя се опита да му извика, но се спря, преди викът да се изплъзне от езика и. „Няма значение. Нека старият Боб Марли се тревожи за него! - и продължи още по-сурово: - Поне така няма да се налага да решавам дали да го застрелям.“

Но не можеше да нагласи крака си. Земята се мяташе, опитваше се да я отръска от кожата си. Дишайки тежко, тя придърпа лявото си коляно към корема, заби ръце и се надигна. Ските се бяха прекатурили в снега, а пушката... Къде беше пушката? Погледът и закачи сиво-зелен отблясък лунна светлина точно от другата страна на купчината ски, отразена от мерника на пушката. „Да!“ На ръце и колене тя пропълзя към оръжието, борейки се с тресящата се земя, пробивайки си път около ските.

Протегна се към оръжието и почувства как пръстите и докоснаха студената черна стомана на цевта...

Отнякъде зад нея дойде силен нисък стон.

Първата и мисъл беше: „Вълка?“. Не, това изобшо не беше естествен звук. Беше твърде дълбок , сякаш нещо, което живееше само в центъра на земята, се събуждаше. Звукът беше голям .

„Това е земята. Това е скалата, която се отваря.“ Тя се боеше да погледне назад. Пушката беше право пред нея. Още два сантиметра и щеше да я вземе и да избяга, просто да продължи. Да пресече хълма, да се махне от линията на срутване и вън от опасност, да се щптькне.

„Но Вълка е в безсъзнание. Цялото възвишение се срива.“

„И какво? - Това беше нейният мозък тук и сега, един глас, твърдо забит в един свят, в който имаше черно и бяло, правилно и грешно. - Луда ли си? Забрави го! Той е чудовище, за бога! Хващай пушката и се измъквай, измъквай се сега!“