Илса Бик - Чудовища - част 1

Двата ботуша изскочиха на свобода толкова бързо, че пламтящите и бедра се опитаха да се отпуснат и пратиха краката и като бутала надолу. Пъшкайки, наясно, че истински се люшка и е свободна от водата, тя се стегна точно навреме. За момент просто се клатеше, ръката и се измъкваше от раменната става в хватката на Вълка, а водата бушуваше само на сантиметри отдолу, готова да я сграбчи отново и да я завлече завинаги.

Тогава Вълка се напрегна, пръстите му я стискаха толкова силно, че тя имаше чувството, че костите на китката и ще бъдат стрити на прах. Залюля се няколко градуса напред-назад - първо само няколко сантиметра, после малко повече, докато се опитваше да стигне по- близо до скалната стена, за да може да се хване. Дъгата на люшкането и се удължи. Тялото и беше като просмукано йо-йо, висящо на много къс конец. Към трептящата стена, после обратно, после по-близо. Пърбоначално зъберите бяха на три метра, после само на метър, но все още твърде далеч, за да смее дори решителен и много отчаян човек да се надява. Полетя обратно и още веднъж...

„Сега! - изпищя мозъкът и. - Направи го сега, направи го сега, направи го сега, направи го сега!“

Лявата и ръка успя да се хване. Скалата сдъвка пръстите и. Тя заби нокти диво, но тогава физиката, тази кучка, пое нещата. Инерцията от залюляването се обърна и я отнесе.

- Мамка му! Мамка му! Боже... - Накланяне и думите пресъхнаха на езика и, когато пръстите на Вълка се изплъзнаха, мускулите му потръпнаха и тази алчна вода се приближи. Толкова близо! „Не, не, не се изпускай, Вълк! Не се изпускай сега, само още няколко секунди!“ Тя се понесе назад и можеше да усети от неистовото усукване на пръстите му, хлъзгави от кръв, вода и пот, че той няма да може да удържи още един опит. Това беше. Тя усети вятъра, профучал през косата и, лъхнал край ушите и. Каменната стена внезапно се изправи, но тя беше избрала мястото си - на десет часа имаше лека извивка от сянка, обърната усмивка от камък. В последната секунда, точно преди да блъсне стената, ръката и се стрелна, пръстите и се вкопчиха. Тя сграбчи каменната устна и усети ръба на скалния прорез под кокалчетата си...

Вълк сигурно беше доловил момента, в който тя се хвана, защото лакътят му внезапно се изви и той се наведе, променяйки тежестта си, като се опитваше да не я пусне или да я издърпа. Всеки, който гледаше, щеше да се закълне, че тя и Вълка се бяха вкопчили в странна разновидност на канадска борба. И все пак в този момент на скалата те бяха едно цяло - екип, отдаден на една цел. Притискайки колене срещу острия камък, Алекс се прилепи към стената с двата крака и с лявата си ръка като трикрака муха.

- Накарай ги да ни издърпат, Вълк! - изграчи тя. Не знаеше дали той разбира говор, пък и не и пукаше. Земята стенеше, изтощавайки се бързо в един припадък, който все още можеше да смъкне всички тях долу, и тя знаеше, че изобщо не са близо до спасението все още. - Побързай!

„Какво? - Грег отправи поглед към грубия тухлен под. Можеше да се закълне, че тухлите бяха помръднали. - Освен ако не полудявам.“ Оборът беше толкова студен, че дъхът им излизаше на струйки, но Грег все още чувстваше внезапна тревожна пот по горната си устна. Още едно ярко бодване прониза очите му, докато чукът на главоболието блъскаше в главата му. „Моля те, боже, моля те! Не може да полудявам сега. Не сега!“

Това, което го убеди, че все още е полунормален, беше Дейзи - неговият голдън ретривър, - която взе да плете крака и да лае предупредително. Така Грег разбра, че и тя го е почувствала. Имаше и нещо друго - звук, който не беше от Мик Джагър или от китара, нито пък от лигавите хлипания на Дейл. Беше слаб и далечен кух тътен.

„Това беше истинско. Чух го. Какво, по...“ Грег хвърли поглед нагоре към Пру, който стоеше, подпрян на десния си лакът. Бръчка на безпокойство бе врязана между веждите му. На седемнайсет Пру беше две години по-стар от него и едно от най-големите деца, които Грег някога бе виждал: два метра висок, с квадратни челюсти и широк - от онзи тип дебеловрати мечоци, за които всеки училищен треньор по американски футбол би продал душата на баба си. Пру беше и единственото момче, което Грег смяташе за нещо близко до приятел напоследък, след като Питър и Крис ги нямаше. „Пру също го чу. Може ли да е гръмотевица?“ Грег хвърли бърз поглед към прозорците на обора. Нямаше светкавица, само спокойната разсеяна зелена светлина на пълната луна. Освен ако не валеше сняг близо до Горното езеро. Това можеше да е обяснение. Непрекъснато имаше гръмотевични бури със сняг около Големите езера. „Но езерото е на повече от 150 километра. Дори там да гърмеше, не би трябвало да го чуваме тук.“