Илса Бик - Чудовища - част 1

- О, я млъквай! - каза тя. Доколкото знаеше, светът, на който този глас принадлежеше, беше изчезнал след Енергийния срив. Нищо вече не беше черно и бяло. Затова тя рискува да погледне назад и почувства как в гърлото и се събира писък.

Каквото и да беше, отворът, през който се бяха измъкнали само преди минути, вече не беше просто дупка. Зевът се разширяваше с всяка секунда, докато вътрешностите на възвишението и на цялата мина пропадаха. Това, което лежеше зад нея, беше една жестока, черна и коварна гибел. Беше устата на чудовище, което ядеше земята и дъвчеше всичко по пътя си към Вълка.

- Събуди се! Вълк! - Извивайки се назад към пушката, ръката и се стрелна и грабна една ска. Тя се обърна и се мушна назад към кратера. - Вълк, събуди се! Събуди се!

Тя запълзя към него несигурно през снега, паниката и даваше сили, докато се бореше с треперещата земя. Отвъд Вълка, може би на петнайсет метра, хълмът се разтваряше, снегът поддаваше и се огъваше. Въздухът, мъглив от скален прах и лед, кълвеше бузите и.

Междувременно онзи глас, който живееше в черно-белия свят, дърдореше: „Какво правиш? Луда ли си? Откачи ли? Остави неговите хора да му помогнат! Изчезвай от възвишението, вземи пушката и се махай, махай, махай!“.

- Вълк! - Този път помисли, че видя как главата му помръдва. Тя вече беше на три метра от него, не повече. „Достатъчно далеч.“ Все още по корем, тя запъна пръстите на ботушите си в снега и бутна ската към него, протягайки се колкото може по-далеч. Ако можеше да събуди Вълка, да го накара да хване ската, принципът трябваше да е същият като да дърпаш някого по тънък лед. Трябваше само да се дръпне назад, да го издърпа далеч от дупката и да му даде шанс да се бори.

„И тогава край - квит сме.“

- Вълк, хайде! - провикна се тя през тропота на скалите и бумтенето на земята. - Стани, събуди се!

Това, което чу в отговор, беше тътен. Не пред нея, а отзад, където беше стояла. „Какво?“ Стрелна бърз поглед през рамо точно навреме, за да види как снегът под пушката потръпва. В следващия миг оръжието се плъзна по подутината, преди да се гмурне през ръба на възвишението и да изчезне. Ако тя беше още там, щеше да потъне с него. И това все още можеше да се случи.

Усети дръпване и погледна назад. Вълка беше буден, по корем и стискаше ската. Странно, но тя не знаеше какво чувства относно факта, че се опитва да спаси живота му, а само, че точно това трябва да направи. Беше нелогично, но и някак си правилно.

- Хайде, Вълк, по дяволите! Размърдай си задника!

Той започна да пълзи далеч от дупката, измъквайки се към нея, като използваше ската като водач и котва, докато тя се плъзгаше назад два метра, после три. „Само още малко, достатъчно, за да ти дам шанс.“

Цялото възвишение вече се тресеше. Тя усети как снегът се изплъзва пред нея, земята се движеше под корема и. „Тогава ще пусна и ще съм приключила, аз...“

В следващия миг повърхността на земята се надигна с мощно вдишване. Тя го усети и помисли: „О, мамка му!“. Напук на всякакъв здрав разум тя погледна по продължението на ската към Вълка, към момчето с лицето на Крис, което я беше вкарало в този ад, спасявайки я от друг. Погледите им се сключиха и тя видя своя ужас отразен в очите му, в окървавеното му лице.

- Вълк... - започна тя.

Земята внезапно рухна. Гигантът издиша и тя падна с трясък. Силата - толкова здрава и бърза - беше юмрук, който изби пъшкащ писък от гърдите и. Снежната маса просто се разцепи, пръскайки се на части като дебело бяло стъкло. Секунда по-късно тя почувства как започва да се плъзга настрани, когато ледената плоча, върху която се беше проснала, последва наклона на земята.

Започна да се движи и да набира скорост, пластът сняг, върху който се беше прилепила, се отскубваше. Загуби ската и започна да се завърта, плочата под нея беше като пумпал. От устата и се изтръгна писък. В същото време плочата профучаваше към ръба на възвишението. Снежното поле вече беше едно неясно петно, отзад и отгоре хълмът се разбиваше. Нямаше представа къде са другите, нито какво е станало с Вълка, имаше време само да помисли: „Не!“.

Склонът на възвишението пропадна с гръмотевичен тътен в тръпнеща лавина от сняг, лед и скали.

И тя падна с него.

- Това беше втори път.

Беше Кинкейт от мястото си до далечната стена между двама мънкаши загубеняци, които служеха като пазачи на затворническата къща. Старият лекар обърна сбръчканото си лице първо наляво, после надясно и повдигна брадичка като хрътка, изопната да улови миризма, претърсвайки тъмните ъгли на стария обор.