Илса Бик - Чудовища - част 1

Подът потръпна отново в странно полюляване. Мръсните опръскани с кръв тухли се надигнаха, сякаш гигантско подземно чудовище се бе претърколило в съня си. Вибрацията - много по-силна отпреди - се разля по прасците и бедрата на Грег.

- По дяволите! - каза той. - Почувствахте ли това, момчета?

Бяха само на три метра от ръба, после на метър и половина. Прихванала се за издатината, стиснала лявата китка на Вълка, Алекс успя да направи едно последно спънато накланяне и почувства скалата под ботушите си да се хлъзга и да мърда. Червена ракета от болка премина през десния и глезен. Без да и обръща внимание, тя се оттласна от издатината...

И попадна право в кошмар.

Светът се разпадаше по шевовете. Тътенът на земята беше внушителен. Отдолу се чуваше стържене, което контрастираше с острите пукания и писъци на пренапрегнатата скала. Неравни пукнатини бележеха снега, шепата дървета от лявата и страна не се люлееха, а буквално подскачаха напред-назад. Короните на няколко дървета се прекършиха, оставяйки дънери, които не бяха нищо повече от разрушени отломки. Имаше прясно навалял сняг от предишната нощ, но жестокият студ беше втвърдил долните слоеве. С всяко потрепване на земята този по-скован и по-твърд леден слой се пукаше и отместваше на нестабилни пластове.

„Боже, не започваха ли така лавините? - Тя гледаше назъбеното парче, голямо колкото детска шейна, да трепти при издигането. - Трябва да се махнем от хълма, преди да се срине.“

Кратък бърз поглед. Луната залязваше и светлината вече не беше неоновозелена, а мрачносребриста и толкова лоша, че останалите - общо шестима Променени, включително Вълка - бяха само тъмносиви силуети с момчешка форма, качулките на анораците им бяха стегнати здраво, а лицата им изглеждаха като призрачни овали. Петимата, които ги издърпаха догоре, трепереха като студено масло, пращящо по горещ тиган. Страхът им беше червено сьскане в носа и. На Вълка му беше толкова трудно да се държи на краката си, колкото и на нея, той пусна китката и, за да подхване неумело въжения хамут. Другите момчета се олюляваха, работеха по безнадеждната задача да съберат въжето и се опитваха да приберат принадлежностите си. Но един Променен привлече вниманието и, защото миришеше... познато. Кой беше това? Тя повдигна нос и вдиша въздуха. Към тях от края на колоната от Променени, които издърпаха нея и Вълка на безопасно място, залиташе едно високо момче със скосени рамене, а чертите му бавно излизаха от мрака.

И тя помисли: „Не, не, не може да бъде!“.

Колебала се бе за това по целия път от тунела - дали да избяга, ако успее да излезе на върха, или да остане. Глезенът и беше наранен, но тя се справяше. От Кинкейд и от опита си като турист Алекс знаеше как да го шинира, ако стане нужда. Но това, че бе мокра до кости, беше много по-голям проблем. Подгизналите и панталони вече се втвърдяваха и тя трепереше, настъпваше хипотермия. Това, което и беше нужно, бе да се стопли. Трябваше и огън, смяна на дрехите и нещо топло за пиене. Мокра, без провизии и нищо, което да я държи жива освен ножа на Леопарда и онзи глог 19, беше все едно да се бе пуснала от въжето и да бе спестила на Вълка грижата да я спасява от тунела. Сигурно щеше да умре, ако сега избягаше.

От друга страна, Вълка се беше върнал. Искаше я. Или може би... имаше нужда от нея. Дали да отиде с него? И да изчака удобен случай? Боже, щеше да е отново като в Рул и вероятно също толкова глупаво, но тя почти се беше навила.

До този момент. Защото към тях се беше отправило едно момче, което тя разпозна не само по вида, а и по миризмата - Бен Стимке.

„Пъпчивия.“ Той беше част от първата банда на Вълка, преди Паяка и Леопарда да вземат властта, фактът, че Пъпчивия беше тук, на повърхността, всъщност я уплаши точно толкова, колкото и този кошмар. Но нямаше грешка. Пъпчивия беше излязъл от мината. Беше ли тръгнал преди атаката, преди експлозиите? Може би се бе измъкнал, когато всички други бяха на опашката, защото беше подушил Вълка по-рано през деня точно като нея, като Черната вдовица и Леопарда. Нямаше как да разбере. Важното беше, че сега Пъпчивия беше с Вълка. Това значеше, че някои от другите - Черната вдовица или Белязаната - може също да се бяха измъкнали.

Това реши нещата. Тя нямаше да мине през това отново.

Притвори очи и отправи поглед към трептящия сняг. Вляво, може би на петнайсет метра от нея, имаше пръснати ски за бягане, щеки... и пушки. Една от тях лежеше точно до чифт ски, набодени в снега, и хвана окото и. Тя имаше плъзгащ се затвор, оптичен мерник и ремък за носене. Алекс се втурна вляво, влачейки болния си десен глезен, и се хвърли към оръжието. Видя как Вълка се стресна, видя другите, които се опитваха да стигнат до нея, видя как хлапето с много дълги расти, най-високото от шестте, се пресяга към нея и почувства как пръстите му забърсаха косата и...