Сюзан Пфефър - Живота, какъвто го познавахме

- Но ако умреш? - попита по-малкият ми брат. -Ако всички умрете?

Исках да му кажа, че това никога няма да се случи, че ще сме добре, че утре слънцето ще свети, пътищата ще са разчистени, а супермаркетите - отворени и пълни с пресни плодове, зеленчуци и месо.

- Ако умрем, ще се махнеш оттук - заявих му вместо това. - Защото ще бъдеш достатъчно силен, за да го направиш. И може би има някое място в Америка, Мексико или някъде другаде по света, където нещата са по-добре, и ти ще успееш да стигнеш дотам. Тогава мама, Мат и аз няма да сме пожертвали живота си напразно. А може Луната да падне върху Земята и всички да загинем. Не зная, Джони. Никой не знае. Просто върви и си изяж проклетия обяд и не се чувствай виновен.

Определено съм кралицата на убеждаването. Брат ми се обърна и влезе вътре. Останах навън още малко, като ритах снега поради липса на друга по-добра мишена.

13 декември

- Мисля, че трябва да променим разпределението на храната - обяви Мат тази сутрин.

За един радостен миг си помислих, че това означава, че той, мама и аз ще ядем по два пъти на ден, а Джони - само веднъж, но разбира се, не се оказа това.

- Никой от нас не закусва - продължи той. - И през целия ден сме гладни. Храним се на вечеря, стоим още малко будни и лягаме да спим. Единственото време, през което не усещаме глад, е, когато спим. И какво ни помага това?

- Значи, би трябвало да ядем по-обилно на закуска? - попита мама, което беше доста смешно, тъй като „обилното“ ни ядене беше единственото ни ядене.

- На закуска или на обяд - отвърна Мат. - Може би нещо като късна закуска или ранен обяд, както преди време правеше Миранда. Мисля, че предпочитам да съм гладен през нощта, отколкото през целия ден.

- Ами аз? - попита Джони.

- Ти ще хапваш нещо за вечеря - рече Мат.

Трябваше да призная, че в предложението му имаше смисъл. Особено при положение че брат ни изяжда второто си ядене, след като ние вече сме яли. Имаше няколко момента, когато ми се искаше да грабна тенджерата му с това, което яде, и да го излея на главата му. Вероятно нямаше да ме е яд толкова на него и да му завиждам, ако не бях много гладна.

- Да опитаме - съгласи се мама. - Харесвах вечерите, защото тогава беше единственото време през деня, когато бяхме всички заедно. Но сега сме заедно постоянно, така че вече няма значение. Хайде да се храним в единайсет и да видим как ще се чувстваме.

Така и направихме. Сега е четири следобед (или поне така ми каза Мат) и не усещам глад. А като не съм гладна, прането не ме уморява толкова и ми е по-лесно да го върша.

Животът стана по-хубав.

16 декември

- Още ли водиш дневник? - попита Джони.

- Да. Макар че вече нямам истински дневник. Използвам обикновени тетрадки. Но там записвам какво се случва. Защо?

- Не зная - сви рамене той. - Чудех се защо го правиш. Имам предвид... за кого пишеш тези неща?

- Не за теб - отвърнах и си спомних, че госпожа Несбит бе изгорила всичките си писма, преди да умре. - Да не ти хрумнат разни идеи!

Брат ми поклати глава.

- Нямам желание да чета за това. Ти препрочиташ ли написаното?

- Не. Просто пиша и след това го забравям.

- Добре - кимна той. - Не се тревожи, че ще го прочета. Имам си достатъчно проблеми.

- Всички имаме - изтъкнах очевидното.

Наистина е странно колко ми е жал за Джони напоследък. Аз съм с две години и половина по-голяма от него и имам чувството, че съм била късметлийка да получа тези две години и половина, през които съм ходила на училище, плувала съм и съм била с приятелите си, а той е бил лишен от тази възможност, ограбили са му ги. Може би брат ми щеше да живее две години и половина повече от мен или двайсет, или петдесет, но никога нямаше да има тези две години и половина нормален живот.

Всеки ден, когато си лягам да спя, си мисля каква тъпачка съм била да изпитвам съжаление към себе си предишния ден. Средите са по-лоши от вторниците, а вторниците са по-лоши от вторниците през предишната седмица. Което означава, че всеки утрешен ден ще е по-лош от днешния. Защо да се самосъжалявам днес, когато утре ще е по-зле?

Страхотна философия, няма що, но това е всичко, което имам.

19 декември

Бебето на Лиза вече трябваше да се роди. Реших, че го е родила и е момиче. Кръстих я Рейчъл.

Някак си това ме накара да се почувствам по-добре. Разбира се, нямах представа дали е родила, нито дали е момиче, или момче. Всъщност не знаех дали Лиза и татко все още са живи, но наистина предпочитах да мисля, че са. Реших, че са стигнали до Колорадо, а баща ми е довел баба от Лас Вегас и сега всички живеят заедно: Лиза, родителите й, татко, баба и бебето Рейчъл. Когато времето се подобри, той ще дойде да ни вземе и всички ще се преместим в Колорадо. Аз ще стана кръстница на малката Рейчъл, както първоначално се предполагаше.