Сюзан Пфефър - Живота, какъвто го познавахме

Но по някое време всички внезапно се сещаме, че трябва да вземем по нещо от спалните си или от килера. Колкото и да е студено в останалата част на къщата, истинско блаженство е да се измъкнеш и да останеш сам за няколко минути.

Утре е петък, така че Мат излезе със ските, за да види дали ще може да отиде с тях до града. За огромно облекчение на мама, той се върна и каза, че няма да може. Никога не си е падал по ски бягането, а освен това снегът е много пухкав и лек, а той не притежаваше нужните умения, а вероятно и сила, за да извърви със ските разстоянието до града.

От една страна, донякъде съм доволна, че има нещо, което по-големият ми брат отказва да опита. От друга страна, колкото и много да го обичам, щеше да бъде готино да го няма за няколко часа.

Щом сега е едва декември, какво ще правим през февруари?

10 декември

Джони си топлеше консерва със зелен грах за обяд, когато изведнъж се обърна към нас с думите:

- Защо никой от вас не обядва?

Много забавно. Ние не ядем на обяд от векове, но Джони винаги досега е бил навън с Мат и предполагам, е смятал, че брат ни яде повече на закуска или нещо подобно. Нямаше представа какво ядем аз или мама. Но сега, след като постоянно дишахме един и същ въздух, той най-после забеляза.

- Не съм гладен - каза Мат. - Когато огладнея, ям.

- Аз също - промърморих и върху лицето ми цъфна огромна фалшива усмивка.

- Ние се храним, когато имаме нужда - рече мама. -Ти не се притеснявай за нас, Джони, и хапни.

- Не - поклати глава по-малкият ми брат. - След като вие ядете само веднъж на ден, тогава и аз би трябвало да правя така.

- Не! - възразихме всички в един глас.

Той ни изгледа ужасено и избяга от стаята.

Спомням си колко бях ядосана преди няколко месеца, че не ям толкова, колкото Джони, колко нечестно ми се струваше. Но сега имам чувството, че майка ми вероятно е била права. Беше твърде възможно само един от нас да оцелее. Имаме дърва и вода, но не се знаеше за колко дълго ще ни стигне храната. Мама е толкова слаба, че се плаша, а Мат определено не е толкова силен, колкото преди. Аз също не съм. Не казвам, че Джони е, но сега осъзнавам, че може би той има най-голям шанс да преживее зимата, пролетта или каквото и да е.

Всъщност от всички нас Мат имаше най-реален шанс да оцелее, тъй като беше достатъчно голям, за да се грижи за себе си. Но той никога не би го позволил.

Аз не искам да живея две, три или четири седмици по-дълго, ако това означава никой друг от нас да не оцелее. Предполагам, че ако се стигне дотам, ще престана изобщо да се храня, за да съм сигурна, че Джони ще има достатъчно храна.

Мат понечи да стане и да отиде на горния етаж, за да поговори с по-малкия ни брат, но мама го спря. Заяви, че тя ще отиде. Куцаше много лошо и се тревожех как ще изкачи стълбите, но тя настоя.

- Това е ужасно - казах на Мат, в случай че не беше забелязал.

- И ще става още по-зле - промърмори той. - Може по-късно да гледаме на сегашните моменти като на добри времена.

Беше прав. Все още помня, когато майка ми си изкълчи глезена за пръв път. Тогава играехме покер и искрено се забавлявахме. Ако преди три месеца някой ми беше казал, че ще наричам онези моменти „хубави“, щях да му се изсмея на глас.

Аз се храня всеки ден. След два месеца или може би дори само след един навярно ще ям през ден.

Всички сме живи. Всички сме здрави.

Това са добрите времена.

11 декември

Излязох, за да изхвърля нощното гърне, и Джони ме последва с котешката тоалетна. Обърнах се, за да се върна, но той ме сграбчи за ръката.

- Трябва да поговоря с теб.

Знаех, че е нещо важно. Ако Джони говори с някого, то това е Мат.

- Добре - съгласих се, въпреки че навън беше дванайсет градуса под нулата и наистина исках да вляза вътре.

- Мама каза, че трябва да продължа да ям на обяд, че трябва да е сигурна, че един от нас ще бъде силен, ако останалите се нуждаят от него.

- Да - потвърдих. - И на мен ми го каза. Ти си този, който трябва да остане силен.

- И ти си съгласна? - попита той. - Нямаш ли нищо против? - Свих рамене. - Не зная дали мога да съм силният - продължи Джони. - Мат трябваше на практика да ме завлече насила в къщата на госпожа Несбит.

- Но все пак отиде - напомних му. - Направи това, което трябваше. Това вършим всички - изпълняваме задълженията си. Сега си много по-зрял, отколкото преди няколко месеца, Джони. Изпитвам голямо уважение към теб, към начина, по който се държа на рождения си ден. Ще ти кажа и още нещо. Когато излязохме да чакаме Мат, паднах и газената ми лампа угасна, но това, което ме крепеше, беше мисълта, че ще дойдеш и ще ме спасиш, защото си по-силен от мен и всичко ще е наред. Така че вече си доказал силата си.