Сюзан Пфефър - Живота, какъвто го познавахме

Вятърът навяваше снега и на места имаше оголени участъци земя, докато другаде преспите достигаха до метър и половина височина. Никога не бях виждала толкова сняг и не можех да реша дали съм развълнувана, или изплашена.

Върнахме се в къщата. Мама събра малко от падналия през нощта сняг и ни свари топло какао. Шоколадът имаше вкус на пепел, но все пак беше по-добре от нищо.

- Е - заговори Мат, когато всички се настанихме удобно, - готови ли сте да чуете за някои проблеми? -Щях да кажа „не“, но какъв смисъл имаше? - Трябва да почистим снега от покрива на слънчевата стая - заяви той.

- Защо? - попита Джони.

- За всеки случай - отвърна по-големият ми брат. -Натрупаният сняг е тежък, а не знаем дали това ще е последният валеж за тази зима. Не искам покривът да се стовари върху главите ни.

- Не желая да се качваш на покрива - възрази мама. - Прекалено е опасно.

- Ще бъде много по-опасно, ако покривът се срути - изтъкна Мат. - Това може да ни убие. Ще ни убие, защото, ако изгубим слънчевата стая, губим и печката с дърва. Ще бъда много внимателен, но това трябва да се свърши.

- Ти спомена за някакви проблеми - напомни му Джони.

- Стълбата е в гаража - каза Мат. - Както и лопатите.

- Да отидем да видим колко сняг се е натрупал пред гаража - предложи мама.

Отиде до вратата на слънчевата стая и се опита да я отвори. Но колкото и силно да буташе, вратата си оставаше затворена.

- Сигурно е затрупана със сняг - предположи Мат. - Но можем да излезем през предната врата.

Така и направихме. Но вместо да погледнем от вратата на слънчевата стая какво е положението с гаража, трябваше да минем по алеята за коли.

Извървяването дори на няколко метра беше изтощително. Налагаше се да повдигаш високо крак, за да навлезеш в снега - като нереални гигантски стъпки, но снегът беше толкова мек, че след това кракът затъваше дълбоко в него.

- Ще е много лесно да се изрине - отбеляза Джони.

- Това е добре - рече Мат, - защото има доста за ринене.

Успяхме да стигнем до вратата на слънчевата стая. Снегът беше висок метър и двайсет. Нищо чудно, че мама не можа да я отвори.

- Е, и тук трябва да се разчисти - промърмори Мат. - Сега да видим как е гаражът.

Положението беше адски зле. Снегът бе натрупал до катинара.

- Ще ни трябват лопати - заявих. - Сигурен ли си, че са в гаража?

Братята ми кимнаха. Мама пое дълбоко дъх, после се закашля.

- Ще трябва да махнем снега с ръце - рече. - Вратата на гаража се отваря навън, така че нямаме избор. Мисля, че с тенджерите и канчетата ще стане по-бързо, и по-добре да започваме. Джони, иди в къщата, напълни една торба за боклук с тенджери и канчета и ги донеси тук. Докато те чакаме, ще започнем да изриваме с ръце.

Той пое по дългия път обратно към входната врата. След като се отдалечи на достатъчно разстояние, мама се обърна към Мат:

- Колко лошо е положението?

- Ами... определено сме изолирани - отвърна брат ми. - Веднъж видях в гаража ските на татко. Както и обувките към тях. Те ще ни осигурят известна мобилност. Сега велосипедите ще са безполезни. Дума не може да става за шофиране на кола. Надявам се, че няма да ми се разсърдиш, като го кажа, но е истинско облекчение, че госпожа Несбит си отиде.

- И аз си помислих същото - кимна мама. - Мислиш ли, че по някое време пътищата ще бъдат разчистени?

Мат поклати глава.

- Няма достатъчно хора, за да се работи с лопати, а за снегорините няма бензин. Може би тези, които живеят в града, ще почистят улиците, но това ще е всичко. Ние сами трябва да се погрижим за себе си.

- Мисля за болницата - каза майка ми.

- Аз също си мислех за нея - рече Мат. - Не можем да стигнем до там. Питър не може да стигне до нас. Не вярвам, че снегът ще се стопи преди април или май. Освен това може да завали отново.

- Харесвам много Питър - обадих се, - но светът няма да свърши, ако не го виждаме няколко седмици. Или дори месеци.

- Не става дума за това - възрази Мат. - Какво ще стане, ако някой има нужда от лекарска помощ и трябва да отиде в болница?

- Ще трябва да се пазим много - каза мама, - за да не ни потрябва лекар. А сега да видим колко ще можем да изринем с ръце, преди Джони да се върне и да pазбере, че не вършим нищо, а само си говорим.

Снегът влезе в ръкавиците ни, а панталоните ни се намокриха. Добре, че по-малкият ми брат се върна скоро с тенджери и канчета. Всеки се въоръжи с някакъв съд и започна да гребе. Така ставаше по-бързо, но все пак мина доста време, преди вратите на гаража да се разчистят достатъчно, за да се отворят.