Сюзан Пфефър - Живота, какъвто го познавахме

Мама погледна нагоре.

- Вали - рече. - Прозорците на тавана са покрити със сняг.

Останалите прозорци бяха закрити с шперплат и не виждахме какво става навън. Но след като от месеци единствената промяна във времето беше температурната, нямаше нужда да гледаме какво става.

Кухненският прозорец също беше покрит с шперплат и тъй като не можехме да се доберем до тези в трапезарията, всички отидохме в дневната, за да разберем какво се случва.

Сигурно беше валяло от час или повече. Снегът се сипеше вихрено на едри парцали.

След като осъзнахме, че вали сняг, установихме, че навън духа силен вятър.

- Снежна буря - заключих.

- Не го знаем със сигурност - възрази майка ми. -Снегът може да спре всеки миг.

Не можех да чакам. Грабнах палтото си и изтичах навън. Щях да направя същото, ако валеше дъжд или бе изгряло слънце. Това беше нещо различно и трябваше да го преживея.

Двамата ме последваха.

- Снегът изглежда странно - отбеляза брат ми.

- Не е съвсем бял - обади се мама. Точно така. Не беше тъмносив като купчините разчистен от снегорините сняг през март. Но не беше и бял. Като всичко останало напоследък, беше мръсен. - Иска ми се Мат да си е у дома - каза тя и за миг си помислих, че иска да сподели мига с него, вълнението от снега.

Но след това осъзнах, че се тревожи, задето не се е прибрал. Пощата беше на около шест километра и половина от тук, което не беше кой знае колко голямо разстояние, ако си с колело, но ако си пеша, е доста, особено в снежна буря.

- Искаш ли да отида да го прибера? - попита Джони.

- Не - поклати глава мама. - Той навярно вече е тръгнал насам. А и няма да се изгуби. Просто ще съм по-спокойна, ако си е у дома.

- Има и нещо хубаво - изтъкнах. - Ако натрупа сняг, ще имаме достатъчно вода.

Мама кимна.

- Джони, изнеси празните кофи и ги нареди отвън. Ще събираме сняг в тях.

Двамата изнесохме всички съдове, които можеха да се напълнят със сняг, и ги подредихме отстрани покрай къщата. Когато сложихме и последния, в първата кофа вече имаше два сантиметра и половина сняг.

Джони беше прав. Навън наистина се вихреше снежна буря.

Върнахме се вътре, но никой от нас нямаше да може да се съсредоточи върху учебниците. Не бяхме свалили палтата си, така че останахме в дневната, за да наблюдаваме падащия сняг и да чакаме Мат да се върне.

По някое време брат ми си направи обяд. Докато бяхме в слънчевата стая, попитах мама дали да не отида да посрещна Мат.

- Не! - остро отвърна тя. - Не мога да рискувам да изгубя двама от вас.

Почувствах се така, сякаш ме бе ударила. Не можехме да изгубим Мат. Без него нямаше да оцелеем.

След това мама не каза нищо, а аз притежавах достатъчно здрав разум, за да държа устата си затворена. Накрая тя се върна в слънчевата стая. Излязох навън, за да проверя в какво състояние е пътят. Вятърът беше толкова силен, че едва не ме събори. Снегът брулеше яростно и не можех да видя на повече от няколко метра пред себе си.

С огромно усилие успях да стигна до шосето, но не видях нищо. Мат можеше да е на шест метра надолу по пътя, но нямаше как да разбера. Мама бе права. Навярно изобщо нямаше да мога да стигна до града. Оставаше ми само да се надявам, че брат ми ще има сили, за да извърви разстоянието пеша, и че е тръгнал още когато снегът е започнал да вали.

Върнах се обратно и промърморих някаква глупост, че ще отида да проверя системата за събиране на сняг. Дори и да заподозря нещо друго, мама не каза нищо.

Сновях напред-назад между слънчевата стая и дневната. Майка ми излезе само веднъж от предната врата и постоя няколко минути, преди да й извикам да влезе вътре.

Виждах колко развълнуван е Джони, като всички деца, когато вали сняг. Много му беше трудно да потиска възбудата си. На мама пък й бе трудно да потиска страха си. А на мен сърцето ми се свиваше от мъка, като ги гледах как се опитват да скрият чувствата си.

С напредването на деня небето ставаше все по-сиво, а вятърът - все по-силен.

- Наистина мисля, че трябва да отида да потърся Мат - не издържа по едно време Джони. - Мога да взема едната газена лампа.

- Може би наистина трябва да отиде, мамо - обадих се.

Той беше по-силен от мен и много по-силен от мама. Може би дори беше по-силен и от Мат, тъй като ядеше повече. Ако по-големият ни брат се нуждаеше от помощ, Джони бе единственият, който би могъл да му я окаже.

- Не - рече майка ми твърдо. - Може Мат да е останал в града с приятел, докато отмине бурята.

Но аз знаех, че той не би го направил. Щеше да се прибере у дома. Или поне да се опита. Щеше да се тревожи за нас така, както ние - за него.