Сюзан Пфефър - Живота, какъвто го познавахме

- Все пак го отвори - подкани я Мат и всички се засмяхме.

- Добре - усмихна се мама. Разви кафявата амбалажна хартия и застина. - О, Мат - прошепна, - Джони! Къде намерихте това?

- Какво е? - не сдържах любопитството си.

Тя ми показа какво държи. Беше стара черно-бяла снимка на млада двойка, държаща бебе. Дори беше в рамка.

- Това твоите родители ли са? - попитах.

Мама кимна и видях, че едва сдържа сълзите си.

- И мама е на снимката - обади се Джони. - Тя е бебето.

- О, мамо, дай да видя! - извиках и тя ми подаде фотографията. - Много красива снимка.

- Къде я намери? - попита мама.

- В една от кутиите на госпожа Несбит - отвърна Мат. - Видях, че вътре има стари снимки, и ги донесох тук. Тя бе надписала гърбовете им. А на Джони му хрумна идеята да потърсим подходяща рамка. Не си спомням да съм виждал преди тази снимка и си помислих, че и ти може би я нямаш.

- Нямам я - потвърди мама. - Правена е през лятото и ние сме на задната веранда. Колко странно! Намираме се на същото това място, само че сега е превърнато в стая. Сигурно съм на шест месеца. Предполагам, че сме били на гости на баба и дядо. Навярно господин Несбит е снимал. Струва ми се, че тук се вижда част от сянката му.

- Харесва ли ти подаръкът? - попита Джони. - Не е, като да сме го купували.

- Страхотен е - увери го мама. - Имам толкова малко спомени от родителите ми и толкова малко неща, които да ми напомнят за тях. Тази снимка... ме връща в едно различно време. Винаги ще ми е скъпа. Благодаря ви.

- Мисля, че ще направя първата си скица - оповести Мат. - Първо ще нахвърлям предварителни наброски, преди да започна с моливите.

Грабна парче амбалажна хартия, избра един черен молив и започна да рисува.

Тогава мама направи нещо, което ме накара да се чувствам още по-щастлива. Отвори кутията с шоколадовите бонбони, подреди в капака дванайсет от тях и ни го подаде.

- Тези можете да си разделите. Останалите са за мен.

Зарадвах се, че ще вкуся истински шоколад, но най-голямо удоволствие ми достави това, че по този начин тя показа, че това е моят подарък за нея, а не за всички нас.

Неволно си спомних за онази Коледа, след като родителите ми се разделиха. Тогава и двамата ни отрупаха с подаръци. Мислех, че е върхът. Все едно се отплащаха за обичта ми с щедри дарове.

Тази година получих само един дневник и стар часовник.

Е, добре, зная, че е сладникаво и сантиментално, но точно в тези неща е смисълът на Коледа.

27 декември

Никаква коледна ваканция за нас. Аз се захванах отново с история, Джони - с алгебра, Мат - с философия, а мама - с френски. Споделяме наученото, така че имам опреснителен курс по алгебра и поддържам минималните си познания по френски. Понякога се впускахме в доста разгорещени спорове по философия и история.

Освен това майка ми реши, че тексаският покер може и да има своите добри страни, но не са достатъчни. Така че извади комплектите ни за скрабъл и за шах. Сега играем и на тях. По-често играем заедно на скрабъл (като винаги мама печели), а когато двама от нас имат настроение, играят шах.

Майка ми си втълпи, че макар никой от нас да не може да пее, трябва да си устроим нещо като „Звукът на музиката“. Ако Джули Ендрюс можеше да ни чуе, вероятно щеше да скочи в първия попаднал й вулкан. Но не ни пукаше. Деряхме се с пълно гърло, докато пеехме парчета на „Бийтълс“ и коледни песни и си въобразявахме, че сме велики изпълнители.

Мама дори заплаши, че ще ни направи подходящи костюми от завесите.

Тези постоянни победи на скрабъл съвсем са й завъртели главата.

31 декември

Утре ще започна да пиша в новия си дневник. В него има календар за три години, така че зная коя дата сме. Не зная защо, но това ме прави истински щастлива.

Мат постоянно скицира по нещо. Дори излиза навън и рисува пустия зимен пейзаж.

Докато днес следобед беше навън, реших, че е време да украсим слънчевата стая. Двамата с Джони забихме по един гвоздей в шперплата, закриващ прозорците, и закачихме картините, които госпожа Несбит им беше оставила.

След това попитах мама къде е онази скица на Мат, на която ме е нарисувал, докато се пързалям. Отне й известно време, докато се сети за какво става дума, и още по-дълго, за да си спомни къде я е скрила (отзад върху една от лавиците в дрешника й). Облякох си палтото, качих се горе и я намерих. Взех и една наша снимка, на която сме още малки - една от онези студийни фотографии, които майка ми бе окачила по стените на спалнята си - и също я отнесох долу.