Сюзан Пфефър - Последните оцелели:Живота, какъвто го познавахме

- Не, разбира се, че не - уверих го.

- Добре тогава - кимна той. - Ще вземем всичко каквото можем от дома й. Имаш ли представа как се кара кола?

- Като натиснеш педала на газта, тръгва, а на спирачката - спира - осведомих го.

Мат се ухили.

- Ще се оправиш. Ще закараме вана там и ще донесем всички празни бутилки и кани, които имаме, за да ги напълним с вода. Ще натоварим всичко във вана и аз ще го върна, а ти ще шофираш колата на госпожа Несбит. След това ще дойда пак, ще взема госпожа Несбит и ще я закарам в болницата. Докато се върна, къщата сигурно ще е разграбена, но вече ще сме взели най-важното.

- Когато се върнеш за госпожа Несбит, напълни отново колата - казах му. - Честно, тя не би имала нищо против.

- Добре - рече Мат. - Вземи торбата и кажи на мама. Джони, ела с мен. Да вземем съдове за вода.

И така всички се върнахме у дома. Майка ми седеше на матрака и се взираше в огъня. Чу ме да влизам, сетне видя издутата калъфка.

- Откъде взе това? - попита ме тя.

- На госпожа Несбит е. Мамо, съжалявам.

Отне й секунда, за да осъзнае какво й казвам. После пое дълбоко дъх.

- Спокойно ли е умряла? - попита. - Можа ли да го разбереш?

- Починала е в съня си. Точно така, както тя искаше.

- Е, това е най-доброто, на което всички можем да се надяваме.

Когато се върнахме при къщата на съседката, Джони остана отвън и натовари ръчната количка с дърва. Двамата с Мат влязохме вътре. Той напълни съдовете, които донесохме, с вода, а аз опаковах одеялата, кърпите, чаршафите, храната, фотоалбумите и двете картини.

Докато бяхме в кухнята, по-малкият ми брат нахлу при нас. Намерил два варела в гаража, две пластмасови кофи и голям контейнер за боклук.

Контейнерът беше толкова тежък, че когато го напълнихме с вода, тримата едва успяхме да го завлечем до вана. С Джони успяхме да занесем пластмасовите кофи.

Опитахме се да бъдем максимално тихи, но разбира се, всеки, който е чул двигателя на колата, щеше да разбере какво става. Правилото беше, че първо е семейството, а Мат каза, че всички ни смятат за семейството на госпожа Несбит, така че всичко ще е наред, но все пак си беше доста страшно, докато натоварим двете коли и запалим двигателите.

След това трябваше да карам надолу по алеята за коли, по шосето, нагоре по нашата алея за коли, а накрая - да разтоварим всичко в слънчевата стая.

Не спирах да си повтарям, че най-важното бе да не се паникьосвам. По шосето нямаше коли, така че нямаше да се блъсна в никого. По-належащият въпрос беше да не се ударя в някое дърво. Стисках с две ръце кормилото и карах с около осем километра в час. Цялото пътуване не би могло да е продължило повече от пет минути, но на мен ми се стори цяла вечност.

Колкото и да бях изнервена и притеснена да карам, не исках да умирам.

Джони дойде с ръчната количка и я остави в гаража. След това с Мат разтовариха колите. Отнесохме всичко в кухнята, по-късно щяхме да го подредим. Помислих, че мама ще се разплаче, когато видя водата.

Мат ме попита дали искам да се върна с него и да го придружа до болницата заради трупа на госпожа Несбит. Преди да се съглася, мама не ми позволи.

- Миранда свърши достатъчно работа. Джони, ти ще отидеш с батко си.

- Мамо - погледна я умолително по-малкият ми брат.

- Чу ме - рече тя. - Каза, че искаш да се отнасяме с теб като с възрастен. Тогава се дръж като такъв. Миранда се е сбогувала с госпожа Несбит. Аз също. Сега е твой ред и очаквам да го направиш.

- Добре - измънка Джони.

Звучеше като малко дете и ми се прииска да го прегърна.

- Ще се забавим известно време - предупреди ни Мат. - Не отваряйте вратата. Сигурен съм, че всичко ще е наред, но не рискувайте.

- Ще се оправим - увери го мама. - Внимавайте! Обичам ви и двамата.

След като те тръгнаха, накарах майка ми да изпие една бутилка вода. После и разказах за разговора ми с госпожа Несбит. Извадих диамантения медальон от „чувала на Дядо Коледа“ и й го подадох.

- Беше подарък за петдесетия й рожден ден - отрони мама. - От съпруга й. Имаше голямо парти изненада и мисля, че за нея наистина беше изненада. Боби доведе Сали у дома за партито, така че всички разбрахме, че връзката им е сериозна. По-късно същата година се ожениха.

- Тя ми каза да ти дам албумите и със снимки - осведомих я. - Обзалагам се, че има снимки от партито.

- О, сигурна съм, че има - кимна майка ми. - Ето. Помогни ми със закопчалката. Мисля, че тя би се зарадвала да знае, че нося медальона.

Помогнах й да си го сложи. Толкова беше отслабнала, че ключиците й стърчаха и сякаш щяха да пробият кожата.