Сюзан Пфефър - Последните оцелели:Живота, какъвто го познавахме

Взех една чиста калъфка за възглавница и започнах да пъхам всичко вътре, като първо сложих бейзболните карти. Одеялата не можеха да се поберат, но метнах няколко кърпи за баня и за лице. Нямаше логичен подбор на нещата, които вземах, и на тези, които оставях.

Щях да изпратя Мат да напълни колата и той можеше да вземе всичко, което съм забравила.

Чак след това си позволих да отида в кухнята. Отворих шкафовете и видях консерви със супа, зеленчуци, риба тон, пилешко. Същите неща, които ядях вече от месеци. Нямаше достатъчно, за да ни осигурят по три яденета на ден, но щяха да ни помогнат да оцелеем още известно време.

Знаех, без госпожа Несбит да ми казва, че е гладувала, за да остане храна за нас. Благодарих й мислено и продължих да оглеждам.

На дъното на един от шкафовете открих неотворена кутия с шоколадови бонбони. Към нея беше прикрепена картичка с пожелания за Деня на майката. Съседката никога не си е падала по шоколада. Помислих си, че синът й би трябвало да го знае.

Взех кутията и я сложих на дъното в калъфката, до бейзболните карти. Не можех да реша дали да я подаря на мама за рождения й ден, или за Коледа.

Тогава осъзнах, че чувам някакъв странен звук зад гърба си. Обърнах се и видях, че кухненският кран капе.

Грабнах една тенджера, сложих я под крана и го развъртях. Потече вода.

Кладенецът на госпожа Несбит не беше пресъхнал. Тя живееше сама и не бе използвала цялата вода, а решението й да поддържа отоплението включено бе предпазило тръбите да не замръзнат.

Наблъсках в калъфката доста консерви и неотворена кутия със стафиди. След това обиколих цялата къща от горе до долу, търсейки предмети, които можех да напълня с вода. Всичко, което открих - бутилки, канчета, метални кутии, кани, вази - замъкнах в кухнята. Напълних ги само заради радостта да чуя шума на течащата вода.

Изкушавах се да си налея една чаша и да я изпия, но макар да смятах, че е чиста, знаех, че първо трябва да се превари. Тогава се сетих да погледна в хладилника на госпожа Несбит. Тя, разбира се, го използваше за шкаф и вътре намерих стек с шест бутилки с минерална вода.

Позволих си да изпия една. Едва се сдържах да не я изгълтам на три гигантски глътки. Но не го сторих, а отпивах на малки глътки, сякаш вкусвах отлежало вино.

Странно нещо. Беше пълно с храна, не се изкуших да изям нищо, а не можах да устоя на водата.

Взех една кърпа, намокрих я в мивката и измих лицето и ръцете си. След това свалих дрехите си и изтрих тялото си с мокра гъба. Водата беше студена, а в кухнята не беше кой знае колко топло, но усещането да се почувстваш отново чист беше прекрасно.

Облякох отново мръсните си дрехи и напъхах петте бутилки в това, което бях започнала да наричам „чувала на Дядо Коледа“. Осъзнах, че повече нищо не мога да побера. Нямаше начин да взема картините, но сложих бижутата в джоба на панталона си. Метнах торбата през рамо и излязох през вратата на кухнята.

На идване минах отзад през гората, така че никой нямаше да се изпълни с подозрение, ако не ме види да се връщам по шосето. Надявах се само да не ме зърнат в гората, защото ако ме забележат, натоварена с „чувала на Дядо Коледа“, сигурно щяха веднага да се втурнат към къщата на госпожа Несбит. А ако някой стигне там преди Мат, щяхме да изгубим храната, водата, всичко.

Вървях възможно най-бързо, като се проклинах, задето бях натъпкала калъфката с толкова много неща. Беше един от дните без късна закуска или обяд и бях гладна. Водата къркореше в стомаха ми.

Веднага видях братята ми. Спомних си, че те сечаха дърва и за съседката. Още нещо за носене от къщата й.

За миг се зачудих дали да продължа направо до къщи, да оставя торбата и тогава да се върна при тях. Но ако мама ме види с всички тези неща, ще трябва да й кажа за госпожа Несбит, а исках да отложа колкото се може по-дълго лошата новина. Така че оставих торбата зад едно дърво, в случай че някой ме види да говоря с Мат и Джони.

- Госпожа Несбит умря - прошепнах. - Преди няколко дни ми каза да вземем всичко, което може да ни е от полза. В къщата й още има течаща вода. А в резервоара на колата й е останал малко бензин.

- Къде е тя? - попита Джони.

- В леглото си - отвърнах. - Питър й е казал, че в болницата вземат телата на починалите и тя каза да я занесем там, ако така е по-лесно за нас. Преди няколко дни водихме дълъг разговор.

- Аз трябва ли да помагам за това? - ужаси се Джони. - Трябва ли да отида у тях?

- Не - успокои го Мат. - Но ще трябва да ни помогнеш да донесем всички неща у дома. В гаража й има ръчна количка. Можем да я напълним с дърва. Миранда, имаш ли нещо против да се върнеш в къщата и?