Сюзан Пфефър - Последните оцелели:Живота, какъвто го познавахме

Първата ми мисъл бяха учебниците, но знаех, че мама ще ме убие. Ако всички оздравеят и тя разбере, че няма да можем да учим, ще ме убие. Но смятах, че ако трябва да минавам през целия този ад, поне имам право на тази малка награда - изгарянето на един-единствен учебник.

Излязох от слънчевата стая и отидох в кухнята. Всички още кашляха, но не толкова жестоко, както преди малко. Мат ми се стори трескав, но когато понечих да се надвеся над него, той ми махна с ръка да не приближавам.

- Добре съм - прошепна.

Не ми оставаше нищо друго, освен да му повярвам. Качих се горе, взех два учебника, които бях донесла у дома след единствения ми ден в училище. Докато бях там, смених мокрите си дрехи и обух обувки. Дори тези обикновени действия ми помогнаха.

Върнах се в кухнята и отново намокрих кърпата за лице. После пропълзях обратно в слънчевата стая. Димът вече не беше чак толкова гъст, но щом отворих вратата на печката, оттам изригнаха нови задушаващи кълба.

Късах страница след страница от учебника. С трепереща ръка запалих кибритена клечка и хвърлих горящата хартия в печката. Димът стана още по-силен иаз не бях сигурна, че ще го издържа. Но продължих да хвърлям вътре листове от учебника. Когато се уверих, че има достатъчно, за да горят поне една минута, отидох до задната врата, за да глътна малко въздух. После се върнах, откъснах още листове и изгорих и тях.

Не зная колко дълго продължи всичко, но знаех, че съм изгорила учебник и половина. Ако от училището решат да си ги поискат обратно, ще им се наложи просто да ме съдят за унищожаване на собствеността им.

Най-после печката спря да пуши. Откъснах още няколко листа и сложих отгоре от подпалките, които бях събирала. Когато огънят се разгоря, сложих две цепеници и всичко беше наред.

Взех една тенджера, напълних я със сняг и я сложих върху печката, за да се навлажни малко въздухът в стаята. Изчаках половин час и след това затворих прозореца. Изчаках още половин час, за да се уверя, че огънят гори чисто, преди да затворя вратата.

Исках единствено да се свия на пода в кухнята и да заспя. Но не смеех да оставя печката без надзор, затова стоях будна. Напуснах слънчевата стая само за да проверя мама, Мат и Джони.

Прозорецът, от който свалих шперплата, имаше източно изложение. Видях, че небето е изсветляло, така че предположих, че се е съмнало. Вече не беше 13 януари.

Засега ще оставя всички на пода в кухнята. Ще им дам аспирин, а сетне щяха да заспят отново. Ще са нужни часове на къщата от температура под нулата да се затопли до осемнайсет градуса и сигурно щеше да им е хубаво да постоят малко на топло. Освен това в слънчевата стая още миришеше на дим и трябваше пак да отворя вратата и прозореца, за да се проветри. През следващите седмици щеше да се наложи да спим върху матраци, миришещи на дим.

Защото, ако това не ни убие, нищо нямаше да го стори. 14 януари е, виждам зората и всички ще оцелеем.

14 януари

Всички още сме живи.

Страх ме е да ги оставям в кухнята, но се боя и да ги преместя обратно в слънчевата стая. Но най-много се страхувам, че Мат няма достатъчно сили, за да ми помогне в местенето.

Само се надявам да имаме достатъчно нафта, за да изкараме нощта.

Воня на дим и като дишам, ме боли.

15 януари

След като дадох на мама сутрешната доза аспирин, се наведох над нея и я целунах по челото. Беше все едно като във филма „Спящата красавица“. Тя отвори очи, втренчи се право в мен и каза:

- Не и преди да си научиш уроците и да си напишеш домашните.

Избухнах в смях.

- Не ми се смей, млада госпожице - скастри ме болната.

- Да, госпожо - отвърнах, като сдържах смеха си.

- Много добре - рече тя. - Сега ще приготвя вечерята.

Опита се да стане.

- Не, всичко е наред - спрях я. - Не съм гладна.

- Глупости! - промърмори мама, но отново заспа.

Дишането й беше равномерно и бях сигурна, че температурата й е спаднала.

Събуди се след няколко часа и се учуди, че е в кухнята.

- Всички добре ли са? - попита ме.

- Добре сме - уверих я.

Тя се огледа и видя братята ми, заспали на пода.

- Какво става?

- Имаше проблем с печката. Така че пуснах отоплението и всички спим тук.

- Изглеждаш ужасно - заключи мама. - Храниш ли се достатъчно?

- Не - отвърнах.

Майка ми кимна.

- Е, на никой от нас не му стига - рече и отново заспа.

Когато се събуди вечерта, беше съвсем нормална.

Успя да се надигне и да остане седнала на матрака. Попита как са всички. Аз я осведомих накратко.