Сюзан Пфефър - Последните оцелели:Живота, какъвто го познавахме

Целунах го по челото. Гореше, но не чак толкова, колкото мама и Джони. Сложих няколко цепеници в печката, обух ботушите, облякох палтото си, увих се с вълнен шал и надянах ръкавиците. Ските бяха в преддверието, взех ги и затворих вратата.

Отвън не беше толкова студено, но бях забравила да си сложа допълнителен чифт чорапи, за да не ми се изхлузват ботушите на татко, и докато стигна до болницата, паднах няколко пъти. Падах в преспи сняг, така че не се натъртих, но се намокрих. Нямаше значение. Всеки път се изправях и отново потеглях. Никой нямаше да ни спаси. Всички зависеха от мен.

Не зная за колко време стигнах до болницата. Спомних си, че ми мина мисълта, че преди да тръгна, трябваше да хапна нещо, така че навярно е било към обяд. Но и това нямаше значение. Нищо нямаше значение, освен да получа помощ.

За разлика от последния път, когато идвах, сега пред входа на болницата нямаше никой. Никакви пазачи не ме спряха да вляза. За един ужасяващ миг си помислих, че няма да намеря никого вътре, но когато бутнах вратата, чух звуци в далечината.

Фоайето бе празно, затова тръгнах към посоката, откъдето идваха гласовете. Никога досега болницата не е била толкова тиха. Нямаше никакви светлини и се запитах дали и техният генератор не е спрял.

Щом болницата не работеше, какъв шанс имахме ние?

Накрая открих източника на шума. Бяха две жени -предположих, че са сестри - които седяха в една празна стая. Спуснах се към тях, облекчена да ги видя и в същото време изплашена какво ще ми кажат.

- Търся доктор Елиот - избъбрих. - Питър Елиот. Къде е той?

- Елиот - повтори една от жените и се почеса по врата. - Той умря в събота, нали, Маги?

- Не, мисля, че беше в петък - отвърна запитаната Маги. - Спомняш ли си, в петък умряха десет души и си мислехме, че това е най-лошото. После в събота умряха седемнайсет. Но мисля, че той почина в петък.

- Сигурна съм, че беше събота - настоя първата жена. - Но това няма значение, нали? Той е мъртъв. Както и всички останали.

Трябваше ми минута, за да осъзная какво ми казват - Питър бе мъртъв. Питър, който бе направил всичко по силите си, за да ни защити. Човекът, който ни обичаше, беше мъртъв.

- Питър Елиот - изрекох. - Доктор Елиот. Този Питър Елиот.

- Мъртъв като всички останали - повтори Маги и се изсмя зловещо. - Предполагам, че ние ще сме следващите.

- Не - поклати глава първата жена. - След като още не сме мъртви, нищо няма да ни убие.

- Грип - рече другата. - През последните две седмици в града върлува грип. Хората продължиха да идват тук, сякаш можехме да направим нещо. Целият персонал се зарази и всички умряха, с изключение на Линда, аз и още двама. Щяхме да си отидем у дома, но се бояхме какво може да заварим, а и да не заразим семействата си. Каква ирония, нали? Преживяхме толкова неща и оцеляхме, а сега този грип ще ни изтреби всичките.

- И моето семейство е болно от грип - казах. - Нямате ли някакво лекарство? Трябва да има нещо.

Линда поклати глава.

- Това е грип, скъпа. Болестта просто следва своя ход. Лошото е, че никой няма достатъчно сили, за да се бори с нея.

- Този щам е много лош - обади се Маги. - Както през 1918 година. От този вид, който и бездруго ще те убие.

- Но как да помогна на моите близки? - отчаяно запитах.

- Погрижи се да се чувстват удобно – отвърна Маги. - И не ги носи тук, когато умрат. Не приемаме повече трупове.

- Дадох им аспирин - продължих да обяснявам. — И ги разтрих със спирт. Правилно ли съм постъпила?

- Скъпа, чуй ни - рече Маги. - Това няма значение. Може би вие ще имате късмет. Може хората от семейството ти да се окажат по-силни от вируса. Аспиринът няма да им навреди. Нито разтривките със спирт. Моли се, ако така ще се почувстваш по-добре. Но онова, което е писано да стане, ще стане. При това бързо.

- Можеш да опиташ да им даваш течности - посъветва ме Линда. - Ако имате храна, опитай се да ги накараш да хапнат. Ще се нуждаят от цялата си сила.

Маги поклати глава.

- Запази храната за себе си, скъпа. Изглеждаш ми достатъчно силна. Може би си като нас и грипът няма да те хване. Родителите ти биха искали да живееш. Погрижи се за себе си. Семейството ти ще живее или ще умре, независимо какво ще направиш.

- Не! - извиках. - Не! Не ви вярвам. Трябва да може да се направи нещо.

- Колко хора имаше тук миналата седмица? - попита Маги колежката си. - Стотина, а може би и повече. Първия ден загубихме половината. Върви си у дома, за да бъдеш с близките си. Облекчи мъките им, колкото можеш.

- Съжалявам - заговори Линда. - Зная, че ти е тежко. Съжалявам, че трябваше да ти съобщя за смъртта на доктор Елиот. Той бе чудесен човек. Работи до самия край, но просто припадна и умря. Половината персонал си отиде по този начин - работиха до последния си дъх. Но може твоето семейство да оцелее. Някои хора оздравяват.