Сюзан Пфефър - Последните оцелели:Живота, какъвто го познавахме

Мама и Джони бяха твърде слаби, за да станат сами. Не смеех да ги изнасям навън. Подът на кухнята трябваше да свърши работа.

Взех моите одеяла и грабнах едно от леглото на Мат, като го събудих. Бях наполовина ослепяла от дима, но успях да отнеса одеялата в кухнята и ги стоварих на пода. Беше нужна цялата ми смелост, за да се върна обратно в слънчевата стая, но го направих. Слава богу, че Мат имаше достатъчно сили, за да ми помогне да издърпаме първо Джони, а след това и мама в кухнята. Казах му да стои там, а аз изтичах, за да взема одеялата и възглавниците. Той ми помогна да ги подредим. Дишаше толкова тежко и накъсано, че се изплаших да не получи инфаркт, но брат ми ми махна с ръка, за да покаже, че е добре.

След това отидох при термостата, за да пусна отоплението, но не чух нищо. Спомних си, че в мазето имаше стартер, захранван с батерия. Трябваше да отида да го включа. Върнах се кухнята, където тримата се раздираха от жестока кашлица. Отворих вратата към мазето. Поне там долу въздухът беше чист, но температурата беше близка до нулата. Съжалих че не си обух обувките. С фенерчето в ръка изтичах до пещта. Отне ми минута, за да разбера какво трябва да направя и да открия правилния ключ. Пещта заработи. Все още имахме нафта. Изкачих стълбите, колкото можах по-бързо, и нагласих термостата на осемнайсет градуса.

Хортън ни бе последвал в кухнята, така че не трябваше да се тревожа за него. Отидох в банята, намерих шишенце с лекарство против кашлица с кодеин, което бях взела от аптечката на госпожа Несбит. Дадох първо на Мат и когато кашлицата му утихна достатъчно, той ми помогна да дам по едно хапче на Джони и на мама. Аз не смеех да глътна такова, да не би да заспя. Вместо това взех една кърпа, намокрих я в кофата с вода, закрих устата си с нея и се върнах в слънчевата стая.

Обзе ме паника. Стаята беше пълна с дим и бе невъзможно да се диша. Не знаех какво да правя. Всички щяхме да умрем и вината беше моя.

Мисълта наистина ме подлуди и се впуснах в действие. Първо отворих задната врата, за да влезе въздух отвън. Поне за едно нещо имах късмет: вятърът духаше в правилната посока.

Постоях навън, за да напълня дробовете си с въздух. Добре, че спях с палто, но дори и така не можех да остана повече от минута, тъй като бях без обувки. Все пак бях поела достатъчно въздух и се върнах в слънчевата стая.

Опитах се да отворя прозорците на тавана, но върху тях имаше твърде много сняг. Проклех се, че не бях взела стълбата, за да го изчистя още когато беше започнало да вали, но вече беше прекалено късно. Дръпнах шперплата на един от прозорците срещу вратата и отворих прозореца. Нахлу вятър и малко разсея дима.

Знаех какво е следващото, което трябва да направя - да отида да извадя дървото, което бе причинило връщането на дима. Отидох до вратата, поех няколко пъти дълбоко въздух, върнах се и отворих печката.

Обгърна ме задушаващ дим. Изтичах навън, грабнах шепа сняг и разтрих очите си. Глътнах малко от снега. Мама ще ме убие, помислих си, защото гълтам непреварен сняг.

От мисълта ме напуши смях и отново се закашлях. Смеех се и плачех, кашлях и се давех. Но въпреки всичко, проклета да съм, ако оставя Мат, Джони и мама да умрат просто така.

Върнах се в слънчевата стая. Димът беше невероятно гъст, имах чувството, че ще изкашлям дробовете си. Допълзях до печката и си сложих ръкавиците за горещо. Протегнах ръка и издърпах димящото дърво.

Дори и през ръкавиците усетих, че е мокро. Горещо, мокро и димящо. Жонглирах с него, докато стигнах до вратата и го изхвърлих навън.

Не биваше да е мокро. Досега не бяхме имали подобен проблем с дървата, които Мат и Джони бяха отсекли. Досетих се, че сигурно печката е мокра. Навярно през комина е паднал сняг или парче лед и се е намокрила.

Налагаше се да я изсуша, иначе пак можеше да се случи същото. А това означаваше, че трябва да запаля нов огън, за да я изсуша, което означаваше още дим.

Цялото ми тяло започна да трепери. Беше глупаво, но не можех да спра да мисля колко е нечестно всичко. Защо трябваше да съм сама? Защо аз не бях болна, а Мат да се грижи за мен? Или Джони? Нали той се хранеше най-много от нас. Защо и той се разболя? Би трябвало да е здрав. Той трябваше да се дави до смърт, а аз да лежа в топлата кухня, упоена от кодеина.

Е, нямаше никакъв смисъл да мечтая. Огледах слънчевата стая, за да видя какво може да се изгори. Цепеница нямаше да свърши работа. Само щеше да се намокри и целият ужас щеше да започне отново. Трябваше да изгоря много, много хартия.