Сюзан Пфефър - Последните оцелели - Изгубени завинаги

В един момент се надигна от разтегателния диван и отиде в кухнята да провери запасите им. Две чаши варен ориз, две консерви червен боб, една със спанак, една със смесени зеленчуци и сардините. Помнеше време, в което толкова храна не му стигаше дори за ден.

„Бях толкова разглезен - помисли си той. - Имах толкова много и не го оценявах. Винаги исках още.“

Но нямаше значение. Единственото, което имаше значение, беше да изпрати Джули на безопасно място. Ако успееше да го постигне, можеше да умре е мисълта, че е направил поне едно нещо както трябва, и това му беше достатъчно.

Знаеше, че трябва да остави бележка за Джули, но потреперваше при вида на химикалката и белия лист. Насили се да не мисли за последните мигове на Бри и написа: „Отивам до „Сейнт Маргарет“ за заупокойна литургия за Бри“.

Искаше да напише много други неща, но нямаше смисъл. Вместо това отиде в спалнята и погледна сестра си. Най-после беше заспала. Алекс можеше да се върне, преди тя да се е събудила. По-късно щеше да се погрижи тя да хапне нещо.

Измина дванайсетте етажа бавно, без да хаби повече усилия от необходимото. И двамата с Джули нямаха апетит, откакто се бяха прибрали предишния ден, затова не беше ял нищо от близо двайсет и четири часа. Беше убеден, че сравнително е оздравял от грипа, но знаеше, че не е изключено да припадне.

„Единствено Джули е важна“, напомни си той на път за „Сейнт Маргарет“. Карлос можеше да е жив, но Алекс нямаше как да знае. Джули беше жива и беше издръжлива и силна и заслужаваше да живее. Отец Франко със сигурност щеше да помогне на Алекс да я спаси.

Но когато стигна до черквата, Алекс завари на вратата съобщение.

„СЕЙНТ МАРГАРЕТ“ Е ЗАТВОРЕНА

DOMINUS VOBISCUM 11

Въпреки знака, Алекс се опита да отвори вратата, но тя беше заключена. Отиде до страничната врата и пробва и с нея, но нямаше успех. Черквата беше изоставена. Отец Франко му беше казал, че това ще се случи, но Алекс не му беше повярвал напълно.

Тъй като не знаеше къде другаде да отиде, Алекс се отправи към „Винсент де Пол“. Отдавна вече не вярваше в чудеса, но се помоли да завари параклиса отворен, за да може поне да запали свещ за Бри.

Пътят беше дълъг и труден и Алекс донякъде се изненадваше, че сълзите по бузите му не замръзваха мигновено. Дробовете го боляха от пепелта във въздуха, съзнанието му беше изпълнено с образа на Бри, затворена в асансьора, издъхваща бавно напълно сама.

„Не и Джули - повтори си той. - Няма да оставя Джули да умре.“

На вратата на „Винсент де Пол“ нямаше нищо, липсваше дори съобщението за карантината. Алекс натисна бравата и вратата се разтвори.

Той влезе в училището. Не чу нищо и не видя никого. Но дверите на параклиса бяха отворени. Той влезе. Вътре също беше празно. Поклони се пред кръста, после отиде до пейките на дванайсетокласниците, коленичи и започна да се моли. Молеше се на Бог за милост и опрощение, молеше се за душите на всички, които беше обичал, молеше се Христос да прояви снизхождение и да не отнема живота на Джули.

- Алекс?

Алекс се обърна и видя на прага сестра Рита.

- Алекс, ти ли си? Мислех, че ти и сестрите ти сте заминали.

За момент Алекс беше объркан. После си спомни бележката, която беше оставил на отец Малруни, за да го уведоми, че заминават.

- Не - отвърна момчето. - Така и не успяхме.

- Добре ли си? - попита сестра Рита. - Как са Бриана и Джули?

- Бри почина. „Сейнт Маргарет“ е затворена. Не знаех къде другаде да отида.

- Бри? О, Алекс, толкова съжалявам. Бях ѝ учителка по английски в осми клас. Беше прекрасно момиче.

Алекс си припомни Бри в осми клас и не успя да промълви и дума.

-Джули добре ли е? - попита сестра Рита.

Алекс кимна.

- Слава на Бога. Ела с мен, Алекс. Ще поговорим с отец Малруни.

Алекс я последва от параклиса в кабинета на отчето. Отец Малруни седеше на бюрото си и се молеше в мълчание. Изчакаха да завърши и тогава сестра Рита почука на вратата, за да му привлече вниманието.

- Господин Моралес? - изненада се той. - Мислехме, че сте заминали.

- Знам - каза Алекс. - Опитах се, но автобусът не потегли заради карантината.

- Как са сестрите ти? - попита отец Малруни.

- Джули е добре. Бри умря заради мен.

- Седни - посочи с ръка отец Малруни. - Защо мислиш, че си отговорен за смъртта на сестра си, Алекс?

Алекс му разказа всичко. Спомняше си как беше помолил отец Малруни да го изповяда, защото беше решил, че отец Франко ще бъде прекалено мек с него. Алекс знаеше, че каквото и изкупление да поискаше отец Малруни, то нямаше да намали усещането за вина, но това вече не го интересуваше. Нека отец Малруни и сестра Рита чуеха сами колко некадърен човек беше Алекс. Така щяха да са по-склонни да проявят снизхождение към Джули.