Сюзан Пфефър - Последните оцелели - Изгубени завинаги

- Можете направо да умрете, господин президент -каза Кевин. - Скоро всички ще умрем.

- Не и аз - заяви отец Малруни. - Аз никога няма да умра.

Алекс се радваше да види отец Малруни.

- Мисля, че трябва да сте министър на правосъдието - каза момчето на възрастния свещеник.

- По-скоро бих бил посланик във Ватикана - отвърна отец Малруни и веждите му се стрелнаха толкова нависоко, че се удариха в тавана на Сикстинската капела.

- Искате ли да отидем на пазар за трупове, господин президент? - попита Кевин. - Погледнете тази чудна купчина ето там.

Алекс се приближи към камарата тела. Сигурно бяха стотици. Кевин му донесе стълба, за да може Алекс да се изкачи на самия връх и да подеме събирането на часовници и обувки.

Папи беше на върха. Алекс го вдигна и го захвърли надолу към Кевин.

- Добро хващане! - изрева Алекс.

Следващият труп беше на мами.

- Тук говорим на английски - каза тя, докато той я хвърляше на Кевин.

Някак самият Кевин се бе озовал на върха на купчината. Ухили се и изрече:

- Мъртъв съм, господин президент. Не помниш ли?

- Не, не си! - извика Алекс. - Аз махнах онзи клон от теб. Кевин! Върни се! Кевин!

- Пита за Кевин - каза Бри. - Знаеш ли къде е той, Джули? Може би той ще успее да успокои Алекс.

- Кевин е мъртъв - отвърна Джули.

Алекс се засмя. Кевин беше единственият човек на земята, който не беше умрял от болест или самоубийство. Кевин така и не беше хванал жестокия грип. И не би рискувал безсмъртната си душа, като извърши самоубийство. Не, Кевин беше прекалено умен. Той просто бе открил дърво, под което да застане.

- Добро решение, господин вицепрезидент - каза Алекс. - Във „Винсент де Пол“ ни трябват повече мъже като теб.

„Винсент де Пол“. Днес беше учебен ден. Дори президентът на Съединените щати трябваше да ходи на училище, ако искаше да го приемат в „Джорджтаун“.

- Бри, помогни ми. Опитва се да се изправи.

- Алекс, лежи спокойно. Не се напъвай. Алекс, всичко ще се оправи. Просто се отпусни.

Да се отпусне. Все едно лидерът на свободния свят можеше да се отпусне, докато го притискат в снежна пряспа. Къде беше Морската пехота, когато му трябваше?

- Ето ни! - обади се Карлос, изключително красив в своята военна униформа. Леля Лорейн седеше до него и плачеше истерично, но на Карлос явно не му правеше впечатление. - Останете където сте, господин президент. Аз ще се погрижа за Бри и Джули. Ти си просто бебе.

- Не съм - запротестира президентът на Съединените щати. - Мами, Карлос ме дразни. Мами!

- Един истински мъж не тича при майка си - каза папи. - Виж ме. Аз съм истински мъж. Аз не тичам при майка ми.

- Мами!

- Алекс, аз съм, Бри. Тук съм с Джули. Алекс, глътни още веднъж. Направи го заради нас.

- Не! Аз съм президентът на Съединените щати. Не искам да гълтам.

- Джули, спри да се смееш. Алекс бълнува.

- Знам - отвърна Джули. - Просто е смешен.

Смешен? Президентът на Съединените щати беше смешен? Трябваше да я арестуват за измяна. Алекс реши да направи списък с всички причини, поради които Джули щеше да бъде арестувана за измяна, но беше прекалено немощен, за да държи химикалка. По-добре щеше да е да поспи. Когато се събудеше, може би нямаше да му е толкова студено.

- Алекс, още една глътка - каза Бри.

Но президентът не я чу.

вторник, 20 декември

- Бри! Ела. Не мога да събудя Алекс! Алекс! Алекс!

сряда, 21 декември

- Какво? - каза Алекс, докато се опитваше да се надигне до седнало положение.

- Джули, събуди се. Мисля, че Алекс е буден.

- Разбира се, че съм буден - отвърна Алекс, но почувства, че от устата му излезе единствено „ Угга-гааа“.

- Алекс, погледни ме - каза Бри. - Знаеш ли къде си?

Въпросът беше труден, но в училище му бяха задавали и по-гадни.

- Вкъщи - отговори той.

Този път въобще не прозвуча като „Угга-гааа“.

- Алекс, искам да хапнеш малко от тази супа - обади се Джули. - Ето, глътни мъничко. Супа от сушен грах. Любимата ти.

Алекс беше прекалено любезен, за да каже на Джули, че супа минестроне му е любимата. Опита от супата. Вкусът беше ужасен.

- Готвиш ужасно - каза той.

- Хайде, опитай пак - подкани го Бри. - Много е апетитна.

Алекс я послуша, ала супата беше всичко друго, но не и апетитна.

- Къде са ми ръцете? - попита той.

- До тялото ти - отвърна Бри. - В спален чувал си.

Това звучеше логично.

- Слънцето блести в очите ми - каза той.

- Слънцето вече не блести, Алекс - смръщи се Джули.

- Santa Madre de Dios! 10 - промълви Бри. - Токът дойде!

четвъртък, 22 декември