Сюзан Пфефър - Последните оцелели - Изгубени завинаги

- Най-доброто време - усмихна се Харви. - Ще ти запазя нещо.

- Оценявам го - отвърна Алекс. - Благодаря за ананаса. Отново се извинявам за Джули. Таеше големи надежди.

- Нещата навсякъде са трудни. Сигурно не е леко да имаш малка сестра.

- Да - въздъхна Алекс. - Хич не е леко. Мерси отново. До утре.

Излезе от магазина, но не видя отпред Джули.

Idiota ', помисли си Алекс. Да избяга така. Нещата не протекоха както беше очаквала и тя трябваше да отпраши по особено драматичен начин. Алекс се изкуши да отиде на училище и да остави Джули да се оправя сама. Нека се прибере вкъщи и затръшне проклетата врата на спалнята. Бри можеше да се оправи с нея. А още по-добре би било той и Бри да си поделят ананаса и Джули да остане на сухо. Това би ѝ било за урок.

Алекс поклати глава. Животът с тринайсетгодишно дете го караше да мисли така, сякаш и той беше на толкова. Трябваше да намери Джули. Независимо дали се бе запътила към къщи, или към училище, трябваше да тръгне от Харви в посока центъра. Алекс щеше да я настигне и да ѝ се скара, че е избягала така. А вечерта щяха да изядат ананаса. Това щеше да им подейства добре.

Беше дотолкова свикнал с тишината по улиците, че първо дори не разпозна звука. Думите бяха неясни, но гласът принадлежеше на момиче и бе изпълнен със страх.

Първата му мисъл беше да се затича, да открие източника на звука, защото беше сигурен, че гласът принадлежеше на Джули и че някой я беше хванал. Но какво щеше да постигне, ако просто изтичаше там? Похитителят на Джули сигурно имаше оръжие, а дори и да нямаше, Алекс не беше в добра форма за уличен бой. Наблизо нямаше полицаи. По дяволите, наблизо нямаше никого, само плъхове и трупове. И някой, който беше хванал сестра му.

Алекс свали обувките си, за да не издава шум и се затича по посока на звука. Забеляза едър мъж на Деветдесет и първа улица, който влачеше Джули към парка, докато тя се опитваше да се отскубне.

- Пусни ме! - крещеше момичето.

Мъжът се изсмя.

- Няма кой да те чуе. По-добре недей да се съпротивляваш.

- Алекс! - извика тя. - Алекс!

Мъжът се изсмя още по-силно.

Алекс се прокрадна толкова близо до мъжа, колкото посмя.

Джули се опита да изрита похитителя.

- Помощ! - викаше тя. - Някой да ми помогне!

- Ядосваш ме вече - каза мрачно мъжът. - Ще си платиш за това.

Алекс прецени, че не можеше да се приближи повече, без да бъде забелязан. Имаше един шанс и знаеше, че трябва да се прицели перфектно, тъй като мъжът носеше дебело зимно палто и гърбът му беше защитен от врата до петите. „Давид и Голиат“, каза си Алекс и запрати консервата с ананас към тила на мъжа. Право в десетката. Мъжът пусна Джули и се сви от болка.

- Джули, бягай! - изкрещя Алекс.

Джули се обърна и го видя. Затича се възможно най-бързо. Мъжът се обърна и грабна консервата ананас.

- Следващия път - изсъска той.

Алекс пое Джули в обятията си и я измъкна обратно на „Бродуей“. Мъжът не ги последва, но те продължиха да тичат. Когато стигнаха до блока си, двамата кашляха толкова силно, че трябваше да поседнат за няколко минути.

След като си поеха дъх, Алекс стисна Джули за раменете и я разтърси.

- Никога повече не прави така! - извика той. - Никога не тръгвай нанякъде сама!

- Знам. Съжалявам - изхлипа тя. - Алекс, толкова се уплаших. Никога повече няма да го правя, кълна се. Никога.

Алекс я пусна. Пулсиращите пръсти на краката му бяха полузамръзнали. За да се отърси от мъчителната мисъл за предстоящото изкачване по дванайсетте етажа, той се съсредоточи върху ужаса, който едва не беше сполетял сестра му. Спасяването ѝ си струваше ананаса. Струваше си болката.

- Направи ми услуга - каза той. - Качи се горе и донеси другите ми обувки. Те са в килера в коридора. Ако Бри е будна, кажи ѝ... - Опита се да измисли защо би се нуждаел от друг чифт обувки. - Кажи ѝ, че съм си оцапал обувките в един мъртъв плъх.

- Не! - отвърна Джули. - Няма да се качвам по стълбите сама! Няма.

- По стълбите няма никого - каза Алекс. - Хайде, върви.

Тя поклати глава.

- Няма да тръгна сама.

Краката на Алекс трепереха. Той си каза, че трябва да се успокои. И без това би било грешка да прати Джули горе. Тя би казала всичко на Бри и това би довело до пристъп, и Джули щеше да се затича, за да го доведе, и пак щеше да му се наложи да изкачва дванайсетте етажа. Не искаше да си помисля какво би станало, ако пристъпът се окажеше тежък.

- Добре, аз ще отида - въздъхна той. - Ти чакай тук.

- Не. Ще се кача с теб. В случай че той се върне.