Сюзан Пфефър - Последните оцелели - Изгубени завинаги

Алекс се опита да си спомни дали не му бяха останали резервни батерии. Беше почти сигурен, че ги е разменил всичките.

- Съжалявам - каза Бри. - Как бих могла да ти се реванширам?

„Като оздравееш - помисли си той. - Оздравей, за да можем да избягаме от този ад.“

- Това, че си тук с нас, е повече от достатъчно -отвърна на глас той. - Сега ще отида да се извиня на Джули.

понеделник, 14 ноември

Алекс се срещна с Кевин пред блока в седем сутринта, както правеха всеки понеделник, когато отиваха на пазар за трупове. Все по-трудно намираха ценни неща, но Алекс имаше нужда от всичко, до което успееше да се докопа.

- Предполагам, че скоро ще заминеш - обади се Алекс. - На някое безопасно място.

Кевин сви рамене.

- Не бързам.

- Ти си напълно луд - каза Алекс. - Къде ще отидеш?

- Не съм сигурен. Мама няма да напусне без татко, а има доста неща, които хората искат да извозят от града. Ще отнеме известно време.

- Но когато заминете, няма да отидете в евакуационен център - отбеляза Алекс. - Ще идете на безопасно място.

Кевин изглеждаше по-притеснен, отколкото Алекс някога го беше виждал.

- Попитах татко за теб. И за сестрите ти. Точно след партито на Джули. Той каза, че евакуационните центрове не са толкова зле, че ще бъдете добре там.

- Все пак благодаря - отвърна Алекс. - Не очаквам ти да ни спасяваш.

- На него не му пука - сподели Кевин. - Нито за мама, нито за мен. Ако му пукаше, щеше да ни накара да заминем преди месеци. Така разбираш кой наистина те обича. Този, който те оставя да си отидеш.

петък, 10 ноември

Алекс, Кевин и Джули прекараха пет часа на опашката за храна и се сдобиха с достатъчно ядене за уикенда, евентуално и за понеделник. Алекс отнесе нещата нагоре по стълбите, после взе три от бирите на папи и последната бутилка скоч. Беше пазил бирата на папи възможно най-дълго, но вече нямаше избор. Бе свикнал да не вечеря, Джули също можеше да свикне, ако ѝ се наложеше, но поне за Бри трябваше да има храна.

Погледна към Бри, която лежеше в спалния чувал, покрита с одеяла. Тя му се усмихна.

- Не мога да ти помахам - каза тя. - Прекалено е трудно да си измъкна ръцете.

- Не се мъчи. Остани на топло. След малко ще се върна с още храна.

- Пази се - промълви тя. - Обичам те, Алекс.

- И аз те обичам - каза той.

Алекс прибра алкохола в раницата си, после облече дебелото вълнено палто, забравено в апартамента от Гper или Боб още през юни, когато никой не се бе замислял, че ще настъпи студ. Алекс се радваше, че го беше запазил. Бе се разделил с всички останали палта.

На път за Харви беше по-притеснен от обикновено и се опита да се разсее, като си представи кутиите за бира като оръжия. Нямаше следи от човека, нападнал Джули, но това не означаваше, че не е някъде наблизо.

Когато пристигна без инциденти, с радост забелязала, че Харви не е загубил още зъби през изминалата седмица.

- Донесох ти най-доброто - обяви Алекс и разтовари раницата.

Харви кимна замислено.

- Знам, че винаги мога да разчитам на теб, Алекс. Имам шест консерви зеленчуци и забележи, четири кутии натурален сок. Помниш ли какво беше това? И чудна торба ориз.

- Това е начало - каза Алекс, спазвайки традицията при пазаренето. - Ще ги взема за скоча. Какво ще ми дадеш за бирата?

Харви се засмя.

- Обичам те, хлапе. Добре, ще добавя две от най-добрите си консерви спанак и само защото те харесвам, консерва лимски фасул.

- Мразя лимски фасул - отвърна Алекс и си спомни за времето, когато дори отказваше да го яде.

- Съжалявам. Искаш ли вместо това малко гъби?

Лимският фасул беше по-засищащ.

- Нека да е фасулът - реши Алекс. - Какво друго?

- Убиваш ме, хлапе. Добре, специално за теб, последната в света кутия овесени ядки.

- Има сделка - съгласи се Алекс.

С ориза и овесените ядки можеха да издържат още седмица, че и повече.

- Чакай, чакай - поклати глава Харви. - Имам друго предложение за теб.

- Добре, какво? - попита Алекс, не че нещо би могло да бъде по-хубаво от овесените ядки.

- Не исках да ти казвам нищо миналия петък, преди да поразпитам. Исках да проверя какво мога да направя за теб и болната ти сестра. Търсехте някое безопасно място, до което да стигнете лесно, нали?

- Да - отвърна Алекс. - Харви, открил ли си нещо такова?

- Не беше лесно - въздъхна Харви. - Но вече всичко е уредено. Микробус ще ви вземе и ще ви закара директно на едно местенце край Гейнсвил, Флорида. Това е един от градовете убежища за семействата на важните хора. Има много храна. Електричество. Училища. Дори болница. Иска ми се и аз да можех да се намъкна там. - Изплю се презрително. - По-скоро бих умрял тук, отколкото в някой проклет евакуационен център. Радвам се, че ще те избавя от това.