Сюзан Пфефър - Последните оцелели - Изгубени завинаги

- Харви, благодаря ти - промълви Алекс. - Кога може да заминем?

Харви се усмихна.

- Кога можеш да ми доведеш сестра си? Сладката малка калпазанка?

- Не може ли микробусът да ни вземе от блока? - попита Алекс. - Не мисля, че Бри ще може да дойде до тук.

- Няма проблем - отвърна Харви. - Кажи ми кога калпазанката може да е тук и микробусът ще те чака, за да те закара до вас и да забереш другата. Това е перфектна възможност за теб, Алекс. Ти и болната ти сестра ще бъдете в безопасност и никога няма да ти се налага да се тревожиш за малката. Не мога да назовавам имена, но мъжът, който ще я вземе, има много добри връзки.

Алекс се взря в Харви.

- Искаш да ти продам Джули? - попита той. - Та тя ми е сестра.

- И какво? Нали имаш друга.

Прииска му се да удуши Харви, да стисне гърлото му толкова силно, че гниещите му зъби да западат по пода. Но без Харви никой от тях не би имал достатъчно храна.

Разтегли устните си в нещо, за което се надяваше, че наподобява усмивка.

- Не мисля така - произнесе. - Все пак мерси, Харви. Оценявам предложението, но не мога да го приема.

Харви сви рамене.

- Това беше най-доброто, което успях да уредя. Момичета като нея винаги ще се търсят, но не обещавам друг превоз от врата до врата чак до Флорида.

- Разбирам - каза Алекс. Извади ръка и стисна дланта на Харви. - Без лоши чувства?

- Без лоши чувства - кимна Харви.

Алекс прибра в раницата си зеленчуците, сока, спанака, лимския боб, ориза и зърнените закуски.

- Ще се видим другата седмица - каза на излизане той, опитвайки се да не трепери, докато си закопчаваше палтото.

Харви кимна.

Алекс излезе от магазина и сви зад ъгъла. Не беше хапвал и залък, но все пак изпитваше непреодолимото желание да повърне и след известно време се строполи на земята от ужас и изтощение.

понеделник, 21 ноември

Алекс изповяда греховете си, включително порива да убие човек, на отец Франко в събота и прекара остатъка от деня в пост и молитва. Яде чак след литургията в неделя, а докато се изкачваше по дванайсетте етажа редом до Бри, си представяше етапите от Кръстния път.

До неделя беше съставил план. Единственото, което го беше спирало до момента, беше фалшивата му гордост. А в днешно време гордостта водеше до смърт.

С лекота заблуди всички в понеделник сутрин. Излезе на пазар за трупове с Кевин, никой от двамата нямаше особено желание за разговор. Върна се в апартамента с малкото, което беше събрал. Поздрави Бри, която беше будна, но още лежеше под завивките. Накара Джули да побърза, защото винаги закъсняваха за училище в понеделник. Отиде във „Винсент де Пол“, остави раницата в шкафчето си и напусна, без да каже дума на отец Малруни или на някой от другите учители. Напоследък момчетата идваха и си отиваха и никой не обръщаше внимание на нечие отсъствие.

Взе визитката, която Крие Флин му беше дал преди месеци, и погледна адреса, макар да го бе научил наизуст. Петдесет и втора западна улица, пò на юг, отколкото Алекс беше отивал от месеци насам.

Беше странно да види булевардите с небостъргачи, някога кипящи от живот, полузамрели. Но дори и така бяха по-оживени от неговия квартал, а хората из тях не се мотаеха безцелно. Това бяха важни хора, осъзна той, хора с връзки, хора, чиито семейства са в безопасност. Всичко в тях излъчваше чистота, дори маските им за лица не бяха толкова оцапани. И още имаха плът по телата си, нито един не се беше превърнал в ходещ скелет. Алекс се зачуди какво ли е да не си гладен и мръсен, и изплашен. Макар че ако имаха капка разум, щяха да са уплашени.

Надяваше се хората да не забележат, че не се вписва в обстановката, и да не го изгонят, преди да е успял да се срещне с господин Флин. През целия му живот беше имало определени моменти, в които се бе чувствал различен от околните - в семейството си, защото обичаше училището прекалено много, в училището, защото семейството му беше бедно. Но никога преди не се беше чувствал различен от хората в Ню Йорк. А сега изглеждаше точно такъв в собствените си очи и това го ужасяваше.

Докато вървеше на юг от Сентръл Парк, забеляза, че по улиците нямаше плъхове и трупове. Или хората от тези райони бяха по-здрави, или събирането на трупове - по-редовно. И в двата случая се виждаше, че имаше повече от един Ню Йорк, и явно само този тук имаше значение.

Стискаше визитката на господин Флин като броеница. Дори не можеше да е сигурен, че бащата на Крие още е в Ню Йорк. Но не беше останал никой, към когото можеше да се обърне за помощ. Бри и Джули зависеха от него. Спря за момент пред офис сградата, помоли Христа за сила и милост, после оправи вратовръзката си и влезе вътре.