Сюзан Пфефър - Последните оцелели - Изгубени завинаги

В иначе празното фоайе стоеше само един охранител.

- Да? - обърна се той към Алекс.

- Дошъл съм да разговарям с Робърт Флин - каза момчето. - От „Данфорт Глобал Иншурънс“. Той е заместник-управител.

- Очаква ли те? - попита охранителят и ръката му се насочи към кобура на пистолета.

- Знае кой съм - отвърна Алекс. - Аз съм приятел на сина му. Нося визитката му.

- Това е доста важно - отбеляза охранителят. - Дай да те претърся.

Алекс се приближи и застана напълно неподвижно, докато охранителят прокарваше ръцете си по него. Поне не беше въоръжен с консерва ананас.

- Добре, предполагам, че няма да го убиеш - каза охранителят. - Дай да проверя. Да, Флин е на шести етаж. Ще го намериш някъде на шестия етаж. Стълбите са ето там.

- Асансьорите не работят ли? - попита Алекс.

- Няма значение. Асансьорите са само за мениджърите. Ти се качи по стълбите.

- Добре - отвърна Алекс.

Приближи се до стълбището и започна да се изкачва. Дотук добре.

Отвори вратата на коридора на шестия етаж, после провери всички врати, докато най-сетне не откри една, на която бе поставена табелка с текст „ДГИ, РОБЪРТ ФЛИН“, изписан ръчно. Почука.

- Влез.

Алекс открехна вратата. Не знаеше какво да очаква, но беше смятал, че ще намери чакалня, пълна с хора, може би дори и секретарка. Вместо това съзря същата запуснатост, която се ширеше из целия град - никакви хора, само кашони, пълни с документи, натрупани по мебелите и пода. Стаята беше топла, може би имаше осемнайсет градуса. Една от вътрешните врати беше отворена и Алекс се приближи към нея.

- Господин Флин? - попита той, макар да не се нуждаеше от отговор.

Мъжът зад бюрото изглеждаше като по-възрастен, доста по-изморен Крие. Гледката стресна Алекс, сякаш момчето виждаше в какво щеше да се превърне Крие след трийсет години. Ако Крие останеше жив през следващите трийсет години, разбира се.

-Да?

- Името ми е Алекс Моралес. Не знам дали ме помните, аз бях съученик на Крие в академия „Сейнт Винсент де Пол“.

Господин Флин се взря в Алекс.

- О, да - каза той. - Алекс, приятелят на Крие. Крие често говореше за теб.

- Как е Крие? - попита Алекс. - Харесва ли му Южна Каролина?

- Някой харесва ли изобщо нещо напоследък? -отвърна господин Флин. - Добре е, предполагам. Не съм го чувал от известно време, но последно разбрах, че ходи на училище. Как са нещата във „Винсент де Пол“? Продължава ли да действа училището?

- Да, сър. Не останаха много учители, но продължаваме да се образоваме.

- Добре, добре - кимна господин Флин, - Седни, Алекс. Задължително ще предам на Крие, че сме се видели.

- Направете го, моля ви. - Алекс се чудеше как да продължи. - Съжалявам, че ви безпокоя, но Крие ми каза, че ако някога имам проблем, сериозен проблем, мога да се обърна към вас. Точно преди да замине.

- Дано да мога да ти помогна - въздъхна господин Флин. - От известно време не мога да се справя с нито един проблем.

- Става дума за сестрите ми. Бриана и Джули. Бри е на петнайсет и има астма. Появи се това лято и отслаби организма ѝ. Джули е на тринайсет и е издръжлива, но все пак е момиче, ако разбирате какво имам предвид, сър.

- Къде са родителите ви? - попита господин Флин. -Не могат ли да ви помогнат?

- Няма ги - отговори Алекс и се изненада от болката, която изпита при тези думи. - Изчезнаха от самото начало. Имаме брат, но той е в армията. Сега аз съм главата на семейството.

- Та ти самият си дете. На колко си? Осемнайсет?

- Ще ги навърша след месец. Успявах да се справям досега. Помните ли приятеля на Крие Кевин Дейли? Той доста ми помага.

- Онзи хитричкият? - засмя се господин Флин. -Не се бях сещал за него от месеци. Това ли е всичко? Разполагаш само с Кевин?

- И от Църквата ми помагат - допълни Алекс. - Но вече направиха за нас всичко, което можаха. Знам, че има евакуационни центрове, но Бри не би оцеляла там, а Джули се нуждае от закрила. Затова идвам при вас. Не знам към кого да се обърна.

Господин Флин кимна.

- Трябва да задвижим нещата бързо - каза той. -Така ще е най-добре за теб и сестрите ти.

- Аз мога да остана тук. Мога да се оправя сам, особено ако знам, че Бри и Джули са на сигурно място.

- Сега може да е така, но това няма да продължи дълго - отсече господин Флин. - Чуй ме, Алекс, слушай ме, сякаш съм твой собствен баща. Ню Йорк Сити е на животоподържащи системи. Ще го държат жив, докато всичко ценно бъде изнесено от него. Знаеш ли колко е трудно да транспортираш каквото и да било? Документи, компютри, хора? Множество посолства, представителите на Обединените нации? Всеки експонат от „Метрополитън“ и останалите музеи, които приемахме за даденост? Библията на Гутенберг. „Първо фолио“ на Шекспир. Иглата на Клеопатра, за бога! Не можеш просто да изнесеш картина на Рембранд от града. Всичко трябва да се категоризира, опакова, надпише и да се откара на сигурно място извън града. Първоначално планът беше Ню Йорк да се премести в Невада. Богатите и могъщите, не хора като теб и сестрите ти. Президентът, кметът, лидерите на най-големите корпорации - всички тези хора обсъждаха къде да идем, кога и как. За добро или лошо, президентът ни е оптимист. Не послуша учените, когато му казаха, че Невада не е добра идея. Тогава започнаха вулканичните изригвания и Невада вече не беше подходяща, после дойде студът и нито един град не беше подходящ, но богатите и могъщите още имаха къде да отидат, както и картините на Рембранд. Затова ще поддържат Ню Йорк жив още малко. Но веднага щом могат, ще дръпнат щепсела и ще оставят града да умре. Няма друга възможност. Това е остров, Алекс, а островите не могат да оцелеят в този свят, вече не. Измъкни се, докато можеш.