Сюзан Пфефър - Последните оцелели - Изгубени завинаги

Бри се вкамени.

-Да не е сиропиталище? - попита тя. - В сиропиталище ли ме изпращаш?

-Не, разбира се, че не - отвърна Алекс. - Хайде, Бри. Не бива да закъсняваме за автобуса. Ако беше сиропиталище, нямаше ли да изпратя първо Джули?

-Не знам. Нея ще я изпратиш ли някъде? Или само мен?

-Само теб, защото си на подходящата възраст-отговори Алекс. - Пък и няма да е за постоянно, стига си се правила на мъченица. Иска ми се и аз да можех да отида някъде, където да получавам храна три пъти дневно.

- Можеш. Отиди в армията.

- Много смешно. Хайде да вървим. Трябва да минем през парка.

Бриана се смълча за известно време. Алекс се радваше, че не трябва да отговаря на повече въпроси, и с облекчение насочи вниманието си към Сентръл Парк. Всичко изглеждаше толкова нормално. Съзря много хора с колела, както и такива, които просто се разхождаха и се наслаждаваха на слънчевия юнски ден. Нямаше коли, но Сентръл Парк и бездруго понякога беше затворен за автомобили. Дори конната полиция допринасяше за усещането за нормалност, ритмичният тропот на копитата звучеше успокояващо.

- Ако не ми хареса там, може ли да се върна? - попита Бриана.

- Ще ти хареса.

- Но ако не ми хареса? - настоя тя. - Ако се държат зле с мен? Ако са неприятни хора?

- Цяло щастие е, че това място съществува. Монахините ще се грижат за теб, ще намериш много нови приятели. Важното е да си в безопасност. В момента ситуацията в Ню Йорк е спокойна, но не съм сигурен колко дълго ще продължи това. Нещата се влошават. Не говоря за това, но е редно да го знаеш. И да, ако открия подходящо място за Джули, веднага ще я изпратя. Аз съм отговорен за вас двете, поне докато се върнат папи и мами. Не смяташ ли, че те биха искали да си на сигурно място с монахините?

Бриана не каза нищо.

- Отговори ми - подкани я Алекс. - Не мислиш ли, че мами и папи биха искали да си в безопасност в манастир, където добросърдечни монахини се грижат за теб?

- Да, Алекс.

- Добре.

- Джули знае ли? - попита Бри. - Да не би да си казал на нея, но не и на мен?

- Не, разбира се, че не.

- Ще се ядоса, когато разбере.

- Това е неин проблем - заяви Алекс. - Пък и няма да се ядоса за дълго. Само докато осъзнае, че така е най-добре за теб.

- Иска ми се да можех да се сбогувам с нея.

Алекс си представи как би изглеждала подобна сцена.

- Така е по-добре - каза той. - Довечера ще ѝ разкажа за манастира.

Повървяха известно време в мълчание. Алекс се опитваше да не мисли за предстоящия разговор с Джули.

- Всъщност къде отиваме? - попита най-сетне Бри.

-До църквата „Сейнт Бенедикт“. Там ще дойде рейс, с който ще закарат всички момичета в манастира.

- Ще почакаш ли с мен, докато пристигне автобусът? Моля те, Алекс.

Той кимна.

- Ако ми позволят.

- И ще ми пишете, нали? И ти, и Джули?

-Разбира ce - отговори Алекс. - Ти също ще ни пишеш. В момента пощите не са много надеждни, така че не знам колко редовно ще получаваш писмата ни, нo ще ти пишем. Обещавам.

-Предполагам, че ще бъде като с летните лагери -въздъхна Бри. - Винаги се плаша преди тръгване. Но след като пристигна и посвикна, си прекарвам доста добре.

- Приготвих ти нещата - каза Алекс. - Сложих ти и снимка на цялото семейството, както и броеницата ти, дневника ти и картичката със „Звездна нощ“.

- Благодаря ти. От колко време знаеш, че ще замина?

- Само от два дни.

- Надявам се някой ден да се върна вкъщи - каза тя. - Ще умра, ако никога повече не видя теб и Джули.

- Няма да умреш - увери я Алекс. - И ще ни видиш отново. Хайде. Трябва да стигнем до „Медисън“ и да продължим нагоре.

- Измори ли се? - попита тя. - Искаш ли аз да нося сака?

- Не, естествено. Просто върви по-бързо.

Бриана ускори крачка и двамата продължиха по-енергично. Колкото по-бързо се движеха, толкова по-малко мислеше Алекс за болката от предстоящата раздяла.

От Сто и осма улица вече виждаха в далечината черквата. Беше по-стара от „Сейнт Маргарет“, но не по-малко внушителна. Алекс се зарадва. Беше успокояващо да знае, че сградата изглежда така достолепно.

Когато се приближиха, видяха момиче на възрастта на Бри, съпроводено от майка си. Алекс ускори крачка и Бри го последва.

- За фермата ли заминавате? - попита той

- Да - отговори майката.

Алекс забеляза, че момичето плачеше.

- Домът вече ѝ липсва - обясни майката. - Малко се притеснява.

- Аз съм Бриана - каза Бри на момичето. - Ти как се казваш?

- Ашли - отговори то.

- Имам една приятелка, която се казва Ашли - отвърна Бри. - Малко прилича на теб. Била ли си някога във ферма?