Сюзан Пфефър - Последните оцелели - Изгубени завинаги

Някои от телата носеха дрехи, други бяха голи. Голите бяха покрити с чаршафи. Ръцете на всички бяха открити и лежаха на показ, а пръстените им блещукаха на слънчевата светлина. Лицата им бяха подути, някои бяха напълно неразпознаваеми. Бяха покрити с мухи, милиони мухи, чието бръмчене осигуряваше чудесен фонов шум за виковете и стенанията. Алекс си помисли, че неговият ад е раят на мухите.

- Останете в редица! Останете в редица! Ако развалите редицата, незабавно ще бъдете изведен оттук!

Алекс искаше да бъде изведен, да бъде изнесен от „Янки Стейдиъм“, от Бронкс, от Ню Йорк, от самата планета Земя, да бъде запратен в устояващата космична празнина. Затърси с поглед полицейски пункт за идентификация. Имаше няколко, край които се въртяха полицаи и медицински служители. Видя и свещеници, както и хора, за които предположи, че са равини и мюсюлмански духовници.

Без да нарушава редицата, Алекс започна разходката из смъртта. Повечето от телата не биха могли да бъдат мами. Бяха черни или бели, или азиатски. Бяха прекалено млади или прекалено стари, прекалено дебели или прекалено слаби. Косата им беше сива или бяла, или руса, прекалено къса или прекалено дълга. Една жена, едва отличаваща се от момиче, имаше зелена и лилава коса. Една беше с гола глава в резултат на химиотерапия. Друга беше бременна. Очите им по-често бяха отворени и се взираха в луната, която ги беше убила.

От време на време редицата се забавяше, тъй като някой пред тях спираше, за да огледа дадено тяло, лице или бижу. Писък пронизваше въздуха, когато любим човек биваше разпознат сред труповете. Жена на няколко крачки зад Алекс изкрещя: „Пресвета Богородице!“. Явно беше намерила този, когото търсеше, но все пак остана в редицата чак до следващия завой, откъдето се отправи към най-близкия идентификационен пункт.

Алекс почувства остро жегване, което с изненада определи като завист. Мразеше се, задето се чувства така. В крайна сметка би било по-добре да не открие мами тук. Докато беше само изчезнала, имаше шанс Бог да отвърне на молитвите им. Но ако тялото й лежеше тук...

- Останете в редица! Останете в редица!

На два пъти Алекс видя жени, които биха могли да бъдат майка му. Нещо във формата на лицата или в цвета на кожата им го заковаваше на място. Но едната имаше диамантен годежен пръстен, а другата носеше медальон с еврейска звезда. Когато се вгледа по-внимателно в тях, осъзна, че въобще не приличаха на мами. Изабела би се засмяла, ако научеше, че Алекс я е объркал с жена с еврейска звезда. Опита се да си спомни звука на смеха й, но не успя. Каза си, че отново ще я чуе да се смее, че няма проблем, ако не може да си припомни смеха й точно в този момент.

До края на обиколката из стадиона още двама души от неговия автобус бяха напуснали редицата, за да отидат до идентификационен пункт. Останалите излязоха през същата врата, през която бяха влезли. Изхвърлиха маските и торбичките в съответните кошчета за отпадъци.

Никой не проговори, докато показваха билетите си и се качваха в автобус номер 22. Най-сетне потеглиха . Една жена беше оставила на седалката си Библията и сега я взе и зачете, докато устните й се движеха беззвучно. Десетина души ридаеха тихо. Един мъж прошепна нещо, което прозвуча на Алекс като иврит. Друга жена се изсмя истерично. Жената до Алекс вадеше кърпичка след кърпичка и драматично ги разкъсваше на парченца.

„Боже, бди над душите им - помоли се Алекс. - Бди над нашите души.“ Беше единствената молитва, за която се сещаше, колкото и да беше недостатъчна. Не му носеше утеха, но той продължаваше да я повтаря непрестанно. Докато се молеше, не трябваше да мисли. Не трябваше да си спомня. Не трябваше да решава. Не трябваше да признава, че навлиза в свят, чиито правила никой не му беше обяснил, свят, който може би не беше подвластен на никакви правила.

1 Спасението идва от кръста. (Лат.) - Б. пр.

петък, 27 май

Дани 0’Браян изпусна намачкан лист хартия в коридора на първия етаж, докато момчетата си тръгнаха от „Винсент де Пол“ за деня.

- Вдигни го - каза Алекс. - Чу какво каза отец Малруни.

- Ти го вдигни - отвърна Дани. - Аз си плащам, за да уча тук. - Тъкмо щеше да продължи по коридора, когато Крие Флин се изпречи на пътя му.

- Чу го - обърна се Крие към Дани. - Вдигни го. И после се извини.

- Няма проблем - въздъхна Алекс и се наведе да вдигне смачкания лист. - Трябваше да направя това от самото начало. - Побесняваше при мисълта, че Крие се опитва да реши неговите собствени проблеми.