Сюзан Пфефър - Последните оцелели - Изгубени завинаги

сряда, 25 май

След края на часовете Алекс отиде в кабинета на директора. Нито един от двамата служители на канцеларията, към които обикновено се обръщаше, не беше на работа. Тъй като не знаеше при кого да отиде, Алекс просто почука на вратата на директора.

- Влез.

Алекс отвори вратата. Беше му странно да завари отец Малруни зад бюрото на отец Ший. Внезапно осъзна колко щеше да му липсва отец Ший, който беше подкрепял и насърчавал мечтите му повече от всеки друг, освен мами.

- Извинете, отче - обади се плахо Алекс. - Просто исках да ви уведомя, че няма да съм на училище утре сутринта. За следобеда все още не знам.

Отец Малруни вдигна страховитите си вежди.

-Ако отсега знаеш, че утре ще се разболееш, най-вероятно знаеш и кога ще оздравееш - отговори той.

-Няма да се разболея - поправи го Алекс. - Става дума за личен ангажимент.

- Това далеч не е основателна причина - заяви отец Малруни. - Всички имаме лични ангажименти, ако ми позволиш да използвам драматичния ти изказ. Без значение от случващото се, училището винаги трябва да е на първо място. Макар да оценявам, че поиска разрешение да се чупиш от часовете, все пак се боя, че не мога да ти го дам.

Алекс преглътна гнева си.

- Трябва да отида на „Янки Стейдиъм“. Направил съм резервация. Там държат телата на неидентифицираните жени. Майка ми изчезна миналата сряда и ще отида да я потърся.

Впи поглед в очите на отец Малруни, сякаш го предизвикваше да възрази.

- Разбирам - каза вместо това отец Малруни. -Няма ли кой друг от семейството ти да отиде?

- Не, отче.

- Добре тогава. Оценявам, че ме предупреди за отсъствието си, господин Моралес. Ако не успееш да се върнеш за следобедните часове, ще те разбера.

- Благодаря ви, отче - отвърна Алекс.

Отец Малруни кимна.

- Ще те очаквам отново на училище в петък. Освен ако, разбира се...

„Освен ако мами е мъртва - помисли си Алекс. - Освен ако открия трупа й сред другите неидентифицирани тела.“

- Да, отче. Освен ако.

четвъртък, 26 май

В четвъртък сутринта Алекс тръгна от къщи по Четиресет и втора улица в часа, в който обикновено потегляше за училище. Можеше да излезе и по-късно, но не искаше да се притеснява, че ще изпусне автобуса.

Не беше казал нищо на Бри или Джули, които вярваха, че той просто отива на училище. Ако намереше мами, щеше да им каже. Не беше сигурен какво щеше да направи, ако тя не беше там. Можеха да продължават да се надяват, но Алекс вече не знаеше дали това е добре, или не.

Ню Йорк вече не приличаше на призрачен град, но признаците на живот все пак бяха малко. Автобусите, полицейските коли, пожарните автомобили и линейките се движеха бързо, тъй като нямаше камиони, леки коли и тълпи пешеходци, които да ги забавят. Повечето магазини все още бяха затворени, металните им капаци бяха спуснати и предпазваха каквото беше останало след дните и нощите на грабежите. Колкото повече се приближаваше към центъра, толкова повече полицаи виждаше. Мотаеха се безцелно с отегчени физиономии, сякаш не знаеха какво трябва да пазят.

Беше приятен ден, но никой от минувачите не се усмихваше. Алекс осъзна, че не чува почти никакви разговори. Хората вървяха пеш, тъй като нямаше как иначе да се придвижват из града. Бяха свели очи, сякаш не искаха и да знаят за чувствата на другите.

Алекс виждаше в далечината Емпайър Стейт Билдинг и това му действаше успокоително. Беше чул, че Статуята на Свободата вече я няма. Беше я виждал само веднъж, по време на едно пътуване от училище. Но никога не беше ходил до Емпайър Стейт Билдинг. Радваше се, че все още имаше шанс някога да го посети.

Нe беше имал апетит тази сутрин и макар все още да разполагаха с достатъчно храна, Алекс вече се притесняваше какво щеше да стане, когато запасите се изчерпеха. От разходката огладня и едва тогава забелязa, че по улиците нямаше продавачи на пица, хот-дог или дюнери. Беше странно да се разхожда из Ню Йорк, без да може да хапне на крак.

Когато стигна до „Порт Ауторити“, забеляза на ъгъла на улицата продавач на ядки. На опашката чакаха близо петдесет души. Алекс огледа бутащите се и крещящи хора и прецени, че не си струва да се реди. Щеше да хапне нещо, след като се върнеше.

Опашката за ядки само допълваше хаоса. Алекс имаше чувството, че всички останали в Манхатън хора се биеха за това, кой ще се добере пръв до автобусната спирка. Дърпаха натам деца и кучета, разнасяха котки в малки клетки. Мъкнеха куфари, раници, чували - толкова претъпкани, че едва не се късаха по шевовете. Може би някои отиваха при приятели и роднини, живеещи във вътрешността на континента. А други може би просто искаха да потеглят нанякъде, без значение в каква посока.