Сюзан Пфефър - Последните оцелели - Изгубени завинаги

Всички казаха „да“.

- И имате списък с правилата?

- Да - отговориха всички.

- Следвайте инструкциите - предупреди ги шофьорът. - Бъдете внимателни. Нека Бог да е с вас.

Алекс огледа останалите пътници. Беше най-младият, но някои от другите изглеждаха на малко над двайсет години. Допускаше се само по един човек от семейство, така че всички в автобуса си бяха чужди. Неколцина се молеха. Други гледаха право напред или зяпаха през прозореца. Някои бяха затворили очи, а имаше и такива, които плачеха.

Алекс се загледа през стъклото към блоковете по „Ривърсайд Драйв“, докато автобусът отиваше към „Уест Сайд Хайуей“. Сградите изглеждаха масивни, сякаш никога не би могло да се срутят. Когато минаха покрай Осемдесет и осма улица, той устоя на изкушението да помоли да слезе. Знаеше какво трябва да напрани и кои правила трябва да следва.

След като автобусът спря на паркинга, хората бяха помолени да слязат по реда си с билети в ръка и да не забравят, че номерът на техния автобус е 22-ри. Алекс слезе и показа билета си на служителя, чакащ отпред. Отвън „Янки Стейдиъм“ изглеждаше както обикновено. Алекс си спомняше, че около пет пъти беше идвал на мач тук с папи и Карлос, беше седял на скамейките, беше ял и крещял, развълнуван от това, че е дошъл с баща си и големия си брат. По време на един мач -Алекс беше на около девет или десет- резултатът беше равен в самия край, когато един от янките направи впечатляващ хоумрън. Алекс се беше почувствал така, сякаш историята се пишеше пред очите му.

- Вървете в редица. Не се отделяйте от групата -говореше служителят. - Вървете в редица. Ако се отделите от групата, няма да бъдете допуснати вътре. Вървете в редица. Не се отделяйте от групата.

Алекс изпъна гръб, сякаш искаше още с позата си да докаже, че не е от хората, които биха се отделили от групата.

Опашката пълзеше към входа на сградата. Две жени вървяха покрай опашката - едната носеше канче с гел с ментолов аромат, а другата - маски за лица и санитарни торбички.

- Разтрийте от гела точно под носа си - обясняваше жената. - Ще облекчи зловонието.

- Винаги носете маската за лице - каза другата жена. - Сложете я още сега. Свалете я само ако ви прилошее и трябва да повърнете. Използвайте торбичката и след това си сложете обратно маската. Не оставайте торбичката на земята, носете я със себе си до напускане на стадиона.

Ментоловият аромат беше силен. Хората изглеждаха странно с маските за лице, сякаш пред стадиона внезапно беше свикан конгрес за хирурзи. Алекс си спомни как мами им беше показала една маска за лице и им беше обяснила, че като операционна сестра ще бъде задължена да носи такава. Ако мами не беше толкова отдадена на намерението си да подобри положението на семейството, тя нямаше да изкара специалните курсове, нямаше да бъде спешно повикана на работа миналата сряда, нямаше да хване метрото за Куинс и Алекс нямаше да стои пред „Янки Стейдиъм“ и да разтрива гел с ментолов аромат под носа си.

- Стойте в редица по един - долетя глас от високоговорител. - Ако видите някой, който се нуждае от помощ, уведомете първия срещнат служител. Не се отделяйте от колоната. Ако се отделите, ще бъдете изведен от стадиона. Продължавайте да вървите. Отдръпнете се от редицата само ако успеете да разпознаете тялото на човека, когото търсите. Погледнете човека пред вас и този зад вас. В никакъв случай не се отдалечавайте от тях двамата.

Алекс изпълни инструкциите и огледа мъжа пред него и жената зад него. Жената отзад носеше слънчеви очила. Мъжът беше плешив.

Вратата се отвори.

- Стойте в редица! Стойте в редица! - завика служителят.

Всички пристъпиха напред, без да разкъсват редицата. Минаха през входа, завиха по коридора и продължиха надолу по стълбите, които водеха до игрището.

Първото, което го връхлетя, беше шумът - какофония от ревове и писъци. Дочуваше клетви, молитви и най-вече нечленоразделни звуци на болезнено отчаяние.

После усети вонята — отвратителна смесица от повръщано, телесна миризма и разлагащо се месо. Ментолът донякъде притъпяваше смрадта, но Алекс все пак запуши носа си с ръка. Добре, че не беше ял нищо цяла сутрин. При всяко вдишване усещаше миризмата на разлагаща се плът.

Сцената беше по-ужасяваща от всичко, което Алекс някога би могъл да си представи. Ако вдигнеше глава, виждаше празните седалки на „Янки Стейдиъм“. Но ако сведеше очи, виждаше ада.

Алекс се прекръсти и се помоли Бог да му даде сила. Цялото игрище беше покрито с трупове, подредени в прави редици. Разстоянието между тях беше съвсем тясно, само колкото да премине един човек. Колко тела имаше тук? Стотици? Хиляди?