Сюзан Пфефър - Последните оцелели - Изгубени завинаги

- Къде са те? - попита Бри. - Защо не ни се обаждат?

- Не знам - отговори Алекс. - Кълна се, не знам.

- Опита ли изобщо да ги потърсиш? - просъска Джули.

- Да, разбира се - отвърна Алекс и потръпна при спомена за редиците безжизнени тела на стадиона. -Изчезнали са. Не казвам, че са мъртви. Но едва ли можем да се надяваме, че някога ще се върнат.

- Не! - ревна Бри. - Не го вярвам. Няма да го повярвам. Говорих с папи. Беше жив. Каза „Пуерто Рико“. Чух го!

От очите й рукнаха сълзи.

- Разберете... - Алекс се чувстваше сам и безпомощен. - Бри, дори и да е бил папи, той пак не би могъл да се измъкне от Пуерто Рико. Полетите са преустановени. А телефоните там не работят. Звъня всеки ден - рано сутринта и късно вечерта, но не мога да се свържа. Може би си права, може би действително си говорила с папи, но за момента няма как да се надяваме, че той ще се върне скоро.

- Ами мами? - попита Джули. - Тя защо не е вкъщи?

- Метрото е било наводнено през онази нощ - каза Алекс. - Преди няколко дни звънях в болницата, но те не успяха да ми кажат дали мами е била там. Вярвам, че ако е била, щеше да ни се обади. Но не мога да съм сигурен. Търсих я, Джули. Взех автобус до „Янки Стейдиъм“ в четвъртък и огледах стотици тела там, но не открих мами.

- Значи, трябва да е жива - изхлипа Бри.

- Може би - въздъхна Алекс. - Но мисля, че щеше да ни се обади, ако всичко беше наред.

- Значи, сме сами? - попита Джули.

Алекс кимна.

- Когато се чуем отново с Карлос, ще му кажем. Може би от армията ще му позволят да се прибере. Но дотогава сме само тримата. Така че трябва да се стегнем. Трябва да се държим така, както биха очаквали мами и папи. Трябва да ходим на училище, и да разтребваме апартамента и да посещаваме неделната литургия. Но кълна се, Джули, никога повече няма да те ударя. Никога.

Джули се извърна и го погледна.

- Какво ще стане е нас? - попита тя. - Ако от социалните служби разберат за нас? Може ли да останем тук, ако папи не е вкъщи? Имаме ли достатъчно пари? Кой ще се грижи за нас?

- Сами ще се грижим за себе си - отвърна Алекс. -Досега се справяме доста добре. Никой не е тръгнал да докладва за нас на социалните служби и най-вероятно ще можем да поостанем тук известно време, преди някой да забележи. Не знам как ще се оправим с парите, но поне все още имаме храна. Предполагам, че ако нещата съвсем се влошат, ще се преместим при чичо Джими и леля Лорейн. - Взе пакетче кърпички и го подаде на Бри. - Имате ли други въпроси?

- Съжалявам, не трябваше да ти говоря така - каза Джули. - Толкова много ми липсват.

- Разбирам - отвърна Алекс. - Непрестанно се моля за тях.

„И за нас“, добави мислено той.

Бри си издуха носа и захвърли използваната кърпичка в кошчето.

- La madre 2 ще ни чуе - промълви тя. Взе броеницата, която държеше до малката фигурка на Богородица върху шкафчето си, коленичи и започна да се моли.

Съжалявам , изрече беззвучно Алекс към Джули, но дори да го беше забелязала, тя не реагира. Излезе от стаята им и се прибра в своята.

- Пресвета дево, чуй молитвите ни... - зашепна той, като се надяваше тя да го чуе сред грохота от изгубени души.

сряда, 1 юни

Алекс тъкмо стоеше пред училищното си шкафче и се чудеше кои учебници да вземе вкъщи, когато почувства потупване по рамото. Моментално се изпълни с неописуемата смесица от гняв и притеснение, която го спохождаше така често през изминалите две седмици. Лицето на Крие Флин не го успокои особено.

- Мисля, че трябва да поговорим - каза Крие. - Насаме. - Посочи към най-близката класна стая.

Алекс го последва. Помисли си колко често хората определяха Крие за естествен водач. Явно Алекс искаше някой да го води.

Крие затвори вратата зад тях.

- Исках да те уведомя, че утре напускам училище -каза той. - Историята е дълга и няма да те тормозя с детайли, просто ще ти кажа, че изчаквахме сестра ми да се прибере от университета „Нотр Дам“. Тя вече е вкъщи, така че можем да потегляме.

- Къде? - попита Алекс.

- Северна Каролина - отговори Крие. - Майка ми има роднини там. Засега татко ще остане в града.

- Не разбирам - възкликна Алекс. Това, че Крие напускаше по средата на седмицата, караше нещата да изглеждат по-зловещо. - Ами последните изпити?

- Вече ги изкарах - обясни Крие. - Трябваше да организирам някои неща, но вече официално съм в дванайсети клас. - Той се засмя. - Поздравления. Вече си председател на единайсетокласниците. Това ще стои добре в резюмето ти при кандидатстване, ако след една година все още съществуват колежи.