Филип Рив - Смъртоносни машини

— Красиво! Много красиво! — призна Орм Рейланд и наклони диска на една страна, за да се наслади на създаваната от него дъга. — Не е от голяма полза, но може да ви осигури покрив над главата за няколко вечери и малко ядене. Не го бива много, имайте предвид, ама все е по-добре от нищо…

Старецът беше прав: храната наистина не я биваше много, но Том и Хестър ядоха с огромен апетит, след което подадоха купичките си за допълнително.

— Прави се предимно от водорасли — обясни Орм Рейланд, докато съпругата му сипваше втора порция от синкавата каша. — Отглеждаме ги във варели под главното машинно отделение. Не е особено приятна, но поддържа тялото и душата заедно, когато няма достатъчно плячка, а казано между нас, плячката никога не е била толкова оскъдна. Затова много се зарадвахме, когато се натъкнахме на тази купчина боклуци.

Том кимна, отпусна се в стола си и огледа жилището на семейство Рейланд. То представляваше малка стая във формата на пита кашкавал — не можеше да повярва, че един кмет живее в подобна мизерия, но като се замисли малко повече, установи, че и Орм Рейланд не прилича особено на кмет. Опърпаният старец управляваше град, съставен предимно от собственото му семейство — синове, дъщери, внуци, племенници и техните съпрузи и съпруги, които бяха срещнали в градове, с които са се разминали.

Рейланд не приличаше на щастлив човек.

— Не е особено забавно да управляваш самоходен град — все повтаряше той. — Не, въобще не е забавно, никак даже. Имаше времена, в които малък град като Бързодом си караше съвсем безопасно — толкова сме нищожни, че другите градове не си правеха труда да ни изядат. Но не и сега. Не когато плячката е толкова оскъдна. Всички искат да ни погълнат. Онзи ден едва избягахме от един град. Беше от онези Villes Mobiles 2 2 Мобилен град (фр.). — Б.пр. , дето говорят на франкиш. Питам ви, от каква полза би бил Бързодом на чудовище като него? Няма да му стигнем дори за кътния зъб. Но въпреки това ни преследва.

— Явно градът ви е много бърз — каза Том.

— О, да — съгласи се Рейланд ухилен, а съпругата му добави:

— Сто и шейсет километра в час максимална скорост. Благодарение на съпруга ми. Той е истински магьосник с онези големи двигатели.

— Може ли да ни помогнете? — попита Том и се наведе напред. — Трябва да стигнем до Лондон, и то възможно най-скоро. Сигурен съм, че можете да го настигнете и дори да намерите още купчини с отпадъци по пътя…

— Благословен да си за добрите си намерения, момко — прекъсна го Рейланд и поклати глава. — Обаче онова, което Лондон изхвърля, не си струва пътя. Вече всичко се рециклира и затова плячката е толкова оскъдна. За бога, помня времена, в които отпадъчните купчини на градовете осейваха Ловния район като планини. О, каква плячка имаше тогава! Но не и сега. Освен това — добави старецът и потрепери — не бих приближил собствения си град до Лондон или до някой друг от големите. Човек не може да им има доверие в наши дни. Ще се обърнат и ще ни схрускат за закуска. Хрус! Не, не.

Том кимна и се опита да не показва разочарованието си. Хвърли поглед на Хестър, но тя беше оборила глава — или спеше, или беше изпаднала в безсъзнание. Надяваше се да е от дългото ходене и пълния стомах, но когато се опита да стане, за да провери дали е добре, Рейланд каза:

— Знаеш ли какво, момко, ще ви отведем до Сборището!

— Докъде?

— До Търговското сборище! Мястото, на което се събират малките градчета. Намира се на два дни път югоизточно оттук. Така или иначе се бяхме насочили натам.

— Ще има много градове — съгласи се госпожа Рейланд. — Дори никой да не иска да закара теб и приятелката ти до Лондон, съвсем скоро ще намерите някой аеротърговец, който да го стори. На Сборището винаги има такива.

— Аз… — започна Том и млъкна.

Не се чувстваше много добре. Стаята сякаш се залюля, а след това се размаза като картина на лошо настроен наблюдателен екран. Погледна към Хестър и установи, че се е изплъзнала от стола си и паднала на пода. Боговете на дома Рейланд му се хилеха от олтарите си по стената, а един от тях като че ли му заговори с гласа на Орм:

— Разбира се, че ще има дирижабли, Том, на Сборището винаги има дирижабли…

— Искаш ли още водорасли, скъпи? — чу госпожа Рейланд, когато падна на колене. Отнякъде много, много далеч долови гласа ѝ: — Много време отне, докато подействат, нали, Орми?

Съпругът ѝ отговори:

— Следващия път ще трябва да сложим повече, скъпа.