Филип Рив - Смъртоносни машини

— Сигурен ли си за това?

— Паднаха от града, Кроум.

— Това нищо не означава. Пътуваме над мека почва. Възможно е да са оцелели. Трябваше да изпратиш хора да ги потърсят. Не забравяй, че нямаме представа доколко момичето е било запознато с работата на майка си. Ако каже на някой друг град, че разполагаме с МЕДУЗА, преди да сме готови да я използваме…

— Знам, знам — съгласи се раздразнен Валънтайн. Някакъв стол изскърца, когато седна на него. — Ще взема „Асансьор до 13-ия етаж“ и ще потърся телата…

— Не — заповяда Кроум. — Имам други планове за теб и дирижабъла ти. Искам да полетиш пред нас и да разузнаеш какво лежи между Лондон и целта му.

— Кроум, това е работа за разузнавателните дирижабли на Комитета по планирането, а не за „Асансьора“…

— Не — прекъсна го грубо лорд-кметът. — Не искам твърде много хора да узнават накъде караме града. Ще научат, когато времето настъпи. Освен това имам нещо наум, с което само ти можеш да се справиш.

— А момичето? — попита Валънтайн.

— Не се тревожи за нея — отвърна Кроум. — Разполагам с агент, на когото може да се разчита да я намери и да довърши работата, в която ти се провали. Насочи вниманието си към подготовката на дирижабъла си, Валънтайн.

Срещата им беше към своя край. Катрин чу как лорд-кметът се подготвя да си върви, и забърза по коридора, преди вратата да се отвори. Умът ѝ работеше по-бързо дори от пералните в Залата за древна технология в Лондонския музей.

Тя се върна в стаята си и се замисли над нещата, които беше чула. Надяваше се да разгадае една мистерия, но вместо това беше затънала още повече в нея. Можеше да бъде сигурна само в едно — баща ѝ си имаше тайна. Никога досега не беше крил нещо от нея. Винаги ѝ е споделял всичко и я е питал за мнението ѝ, търсил е съветите ѝ — а сега заговорничеше с лорд-кмета за момичето, което нарече „призрак от миналото“. Смятаха да изпратят агент след нея да… направи какво? Възможно ли беше Том и нападателката все още да са живи? Защо лорд-кметът изпращаше баща ѝ на разузнавателна мисия в такава потайност? Защо не искаше другите да научат накъде се е насочил Лондон? И какво, за бога, ще да е МЕДУЗА?

През целия ден вървяха напред. Тътреха се по следите, които Лондон беше оставил в меката пръст на Ловния район. Нито за миг не изпускаха града от поглед, но той ставаше все по-малък и по-малък, все по-далечен и по-далечен. Беше се насочил на изток и Том осъзна, че съвсем скоро може да се скрие зад хоризонта. Самотата го измъчваше. Животът му като чирак историк (трета степен) не беше забава, но сега прекараното в Музея време му се виждаше прекрасен, бляскав сън. Осъзна, че му липсват дори дребнавият доктор Аркънгарт и надутият Чъдли Померой. Липсваха му леглото в проветривото спално помещение и дългите работни часове. Липсваше му Катрин Валънтайн, макар че беше прекарал с нея само няколко минути. Понякога, ако затвореше очи, можеше да види лицето ѝ съвсем ясно, милите ѝ сиви очи и очарователната ѝ усмивка. Нямаше съмнение, че тя не знае какъв е баща ѝ…

— Гледай къде вървиш! — скастри го Хестър Шоу и той отвори очи. За малко щяха да паднат в един от зеещите коловози.

Вървяха ли, вървяха напред и Том започна да мисли, че онова, което най-много му липсва от града, е храната. Тя никога не е бивала в изобилие, особено порциите в столовата на Гилдията, но определено си беше по-добре от празен стомах, защото в момента разполагаше само с него. Когато попита Хестър Шоу с какво ще преживяват тук, тя му отвърна:

— Обзалагам се, че вече съжаляваш, че ми изгуби раницата, лондончанче. Имах хубаво сушено кучешко в нея.

В ранния следобед се натъкнаха на няколко посивели храста, които веригите на Лондон не бяха заровили напълно. Хестър откъсна листа от тях и ги направи на каша с помощта на два камъка.

— Щяха да бъдат по-вкусни сготвени — заяви тя, докато ядяха ужасната зеленчукова смес. — В раницата си имах всичко необходимо за запалване на огън.

По-късно момичето хвана жаба в една от дълбоките локви, образували се в оставена от веригите следа. Не я предложи на Том, а той от своя страна се опита да не я гледа, докато я яде.

Все още нямаше представа какво да мисли за Хестър. Тя мълчеше през повечето време и му хвърляше толкова свиреп поглед, когато се опитваше да я заговори, че бързо се научи да върви в мълчание. Понякога, съвсем неочаквано, тя заговаряше.

— Теренът се издига — обясняваше тя. — Това означава, че Лондон ще намали скоростта. Би изхабил повече гориво, ако трябва да кара на пълна скорост, докато изкачва хълма.