Филип Рив - Смъртоносни машини

След това, час или два по-късно, допълваше:

— Майка ми казваше, че самоходните градове са ненужни. Имало е причина да съществуват преди хиляда години заради безбройните земетресения, вулкани и преместването на глетчерите на юг. Сега обаче само се щурат наоколо и се самоизяждат, защото хората са прекалено глупави, за да ги спрат.

На Том му харесваше да я слуша, макар да смяташе майка ѝ за опасен антимобилист. За съжаление, включеше ли се в разговора, тя отново замлъкваше и прикриваше лице с ръка. Имаше чувството, че съществуват две момичета, които споделяха това тяло — едното беше неумолима отмъстителка, която мисли само как да убие Валънтайн, а другото — чувствително, умно и симпатично същество, което от време на време го попоглежда иззад тази обезобразена маска. Чудеше се дали не е малко луда. Нямаше нищо чудно, предвид факта, че беше видяла как убиват родителите ѝ.

— Какво се случи? — попита нежно Том. — Имам предвид с майка ти и баща ти, сигурна ли си, че Валънтайн…?

— Млъкни и върви — отвърна Хестър.

По-късно, след като се стъмни и се свиха в една кухина в калта, за да се скрият от нощния студ, тя изведнъж му заразказва историята си.

— Родена съм на голата земя — но не такава като тук. Живеех в Оук Айлънд, в далечния запад. Някога е бил част от Ловния район, но заради земетресенията сушата наоколо била потопена и се оформил остров, който е прекалено далеч от брега, за да може някой гладен град да го нападне, а пък е прекалено скалист, за да могат земноводните градове да го докопат. Беше прекрасно — зелени хълмове, красиви скали и потоци, които текат през гъсти дъбови гори, целите в сив мъх — самите дървета са покрити с него, рошави като стари кучета.

Том потрепери. Всеки лондончанин беше наясно, че само диваците живеят на голата земя.

— Предпочитам здрава палуба под краката си — каза той, но Хестър като че ли не го чу, а думите продължаваха да излизат от кривата ѝ уста, сякаш не можеше да се спре.

— Там имаше град на име Дънроумин. Някога е бил мобилен, но хората се изморили през цялото време да ги преследват по-големи градове, затова преплували до Оук Айлънд, демонтирали му колелата и двигателите и го застопорили на един хълм. Стои си там вече от сто години и човек не може да каже, че някога се е движил.

— Но това е ужасно! — изуми се Том. — Съвсем в духа на антитракционизма!

— Майка ми и баща ми живееха наблизо, на пътя за града — продължи Хестър, без да обръща внимание на забележката му. — Имаха къща в края на платото, където морето се вдава в острова. Тате беше фермер, а мама — историчка като теб, но много по-умна, разбира се. Всяко лято подкарваше дирижабъла си в търсене на Стара технология, но през есента се прибираше у дома. През зимните нощи често ходех в кабинета ѝ на тавана и ядях препечена филийка със сирене, а тя ми разказваше за приключенията си. Тогава една вечер — не спираше да разказва момичето, — преди седем години, се събудих от някаква караница на тавана. Качих се по стълбата и надникнах. Валънтайн беше там. Познавах го, защото беше приятел на мама и се отбиваше у нас, когато минаваше наблизо. Само че тази нощ не беше настроен особено приятелски. „Дай ми машината, Пандора — продължаваше да повтаря. — Дай ми МЕДУЗА.“ Не видя, че ги наблюдавам. Стоях на върха на стълбата и просто ги гледах. Бях прекалено изплашена, за да се кача на тавана или да се върна. Валънтайн стоеше с гръб към мен, а майка ми беше срещу него, с онази машина в ръце. Отговори му: „Проклет да си, Тадеус, аз я намерих, моя е!“. Тогава Валънтайн извади меча си и… и…

Хестър млъкна, за да си поеме въздух. Искаше да спре, но вече се беше понесла на вълната на спомените, която я отведе до онази нощ, онази стая и кръвта, която беше опръскала звездните карти на майка ѝ, оформила сякаш нови съзвездия върху тях.

— В този момент се обърна и видя, че го гледам. Нападна ме, аз се сниших и мечът му само проряза лицето ми, а аз паднах от стълбата. Вероятно е решил, че ме е убил. Чух го как тършува из бюрото на мама. Станах и побягнах. Татко лежеше на кухненския под — също мъртъв. Дори кучетата ни бяха избити. Излязох на бегом от къщата и видях огромния му черен дирижабъл в края на градината. Хората му го чакаха пред него. Забелязаха ме и хукнаха след мен, но успях да им се измъкна. Стигнах до навеса за лодки и се качих в гребната лодка на тате. Смятах да заобиколя и да отида в Дънроумин, където да потърся помощ — бях съвсем малка и си мислех, че някой доктор ще успее да помогне на мама и тате. Но бях толкова слаба заради болката и изгубената кръв… Някак си успях да отвържа лодката и течението я понесе. Следващото нещо, което помня, е как се събуждам на бреговете на Ловния район… Заживях в Безлюдните територии. Не помня много от началото. Имах чувството, че паметта ми е изтекла през раните на лицето ми, а останалите в главата ми спомени сякаш бяха потопени в кал. Лека-полека обаче започнаха да се завръщат при мен и един ден си спомних за Валънтайн и стореното от него. Тогава взех решение да го открия. Да го убия по същия начин, по който той уби родителите ми.