Филип Рив - Смъртоносни машини

— Каква беше онази машина? — попита Том след последвалото дълго мълчание. — Онази МЕДУЗА?

Хестър сви рамене. (Беше прекалено тъмно, за да я види, но чу свиването на раменете ѝ във вътрешността на мръсното ѝ палто.)

— Нещо, което майка ми откри. Стара технология. Не изглеждаше важно. Приличаше на метална футболна топка — очукана и назъбена. Но Валънтайн я уби заради нея.

— Преди седем години — прошепна Том. — Тогава господин Валънтайн стана главен историк на Гилдията. Говореше се, че е намерил нещо в Безлюдните територии, което толкова много зарадвало Кроум, че го повишил, без да се съобразява с Чъдли Померой и останалите. Така и не разбрах какво е било. А и не бях чувал за МЕДУЗА.

Хестър не каза нищо повече. След няколко минути захърка.

Том стоя буден доста време и прехвърля историята ѝ в главата си. Спомни си мечтите, които му помагаха да прекарва дългите и тежки дни в Музея. Постоянно си представяше, че се намира в Безлюдните територии с красиво момиче, тръгнал по следите на жесток престъпник, но никога не си беше давал сметка, че ще е толкова влажно и студено, нито че краката ще го болят толкова много, нито че убиецът ще е най-големият герой на Лондон. А що се отнася до красивото момиче…

Том погледна обезобразеното лице на Хестър Шоу, осветено от слабата лунна светлина. То беше намръщено дори насън. Сега я разбираше много по-добре. Тя мразеше Валънтайн, но себе си ненавиждаше още повече заради грозотата си и задето родителите ѝ са загинали, а тя е останала жива. Спомни си как се чувстваше самият той, когато стана Голямото срутване. Как се прибра у дома само за да види, че дома му вече го няма, заедно с майка му и баща му. Струваше му се, че случилото се някак си е по негова вина. Изпитваше огромна болка, защото не е бил там, за да умре с тях.

„Трябва да ѝ помогна — помисли си Том. — Няма да ѝ позволя да убие господин Валънтайн, но ще намеря начин да изкопча истината. Ако това е истината. Може би утре Лондон ще забави малко своя устрем и кракът на Хестър ще е по-добре. Ще се върнем в града по залез и някой ще ни изслуша…“

На следващата сутрин установиха, че градът е отишъл още по-далеч, а кракът на Хестър е по-зле. Тя стенеше от болка на почти всяка крачка, лицето ѝ докарваше цвета на стар сняг, а превръзките ѝ бяха подгизнали от кръв, която се стичаше в ботуша ѝ. Том се прокле, че изхвърли останалите от ризата му парцали и че заради него Хестър изгуби раницата и аптечката си.

Преди обяд, през менящите се пелени от дъжд, видяха нещо пред себе си. Наближаваха огромна купчина шлака и сгурия, изхвърлена от Лондон предишния ден. До нея беше спрял странен малък град. Хестър и Том се приближиха до него и установиха, че хората преравят купчината за парчета разтопен метал и остатъци от неизгорено гориво.

Това ги обнадежди и те тръгнаха по-бързо напред. До ранния следобед вече вървяха под сянката на огромните колела на градчето, а Том се изуми, че има само един-единствен дървен етаж, при това по-малък от повечето къщи в Лондон, изграден от някого, чиято идея за добро дърводелство се свежда до наковаването с пирони, докато се закрепи криво-ляво. Зад подобната на навес сграда на кметството се издигаха огромните и криви комини на експериментално машинно отделение.

— Добре дошли! — провикна се един висок белобрад мъж, който се спусна по купчината сгурия. Грубата му кафява роба плющеше на вятъра. — Добре дошли в Бързодом. Аз съм кметът на града — Орм Рейланд. Говорите ли англиш?

Хестър се отдръпна назад подозрително, но на Том старецът му се стори достатъчно приветлив. Той пристъпи към него и каза:

— Моля ви, сър, нуждаем се от храна и доктор, който да погледне крака на приятелката ми…

— Не съм ти приятелка — изсъска Хестър Шоу. — И ми няма нищо на крака. — Само дето беше пребледняла, цялата трепереше и лицето ѝ беше плувнало в пот.

— Бездруго нямаме доктор в Бързодом — засмя се Рейланд. — Нито един. Що се отнася до храната… Е, времената са трудни. Разполагате ли с нещо, което можете да изтъргувате за храна?

Том потупа джобовете на туниката си. Имаше малко пари, но те бяха от Лондон и едва ли щяха да имат някаква стойност за Орм Рейланд. Ръката му напипа още нещо, нещо твърдо. Това беше сидито, което намери в Търбуха. Извади го и го погледа натъжен известно време, преди да го подаде на стареца. Смяташе един ден да го подари на Катрин Валънтайн, но сега храната беше по-важна.