Филип Рив - Смъртоносни машини

— Завърши ли изследванията си над Шрайк? — пита Кроум, когато минава между тях. — Сигурна ли си, че вече не ни е от полза?

— О, научих всичко възможно, лорд-кмете — изчуруликва докторката. — Той е изумително произведение на изкуството, но е много по-сложен от необходимото — почти е създал свой характер. А що се отнася до странната му идея-фикс с онова момиче… Ще имам грижата новите ми модели да са много по-прости. Желаете ли да го разглобя?

— Не. — Кроум се спира до една малка кръгла врата и натиска бутон, който я отваря. — Смятам да спазя обещанието си към Шрайк. А и имам задача за него.

Зад вратата се крият сенки и миризма на смазка. До далечната стена се е изправила висока неподвижна фигура. Лорд-кметът влиза в помещението и две кръгли зелени очи блясват като фарове.

— Господин Шрайк! — започва Кроум, като звучи едва ли не тържествено. — Как си днес? Надявам се, че не съм те събудил?

— АЗ НЕ СПЯ — отговаря един глас от мрака. Той е ужасен и прилича на стърженето на ръждясали зъбни колела. Дори доктор Туикс, която го познава до болка, потреперва под гуменото си палто. — ЖЕЛАЕШ ЛИ ТВОИТЕ ХОРА ДА МЕ ИЗСЛЕДВАТ ОТНОВО?

— Не, Шрайк — отговаря Кроум. — Помниш ли какво ме предупреди, когато дойде при мен преди година и половина? За момичето на Шоу?

— КАЗАХ ТИ, ЧЕ Е ЖИВА И ЧЕ СЕ Е НАСОЧИЛА КЪМ ЛОНДОН.

— Е, оказа се прав. Появи се, точно както ти предрече.

— КЪДЕ Е ТЯ? ДОВЕДИ МИ Я!

— Опасявам се, че не е възможно. Хвърли се в шахтата за отпадъци и отново е в Безлюдните територии.

Разнася се тихо съскане, подобно на изпускане на пара.

— ТРЯБВА ДА Я ПОСЛЕДВАМ.

Кроум се усмихва.

— Надявах се да го кажеш. Приготвих ти един от моите разузнавателни дирижабли „Ястреб 90“. Авиаторите ще се върнат по следите на града, докато не намериш къде е паднала. Ако тя и спътникът ѝ са мъртви, значи всичко е наред. Ако ли не, убий ги. Донеси ми телата им.

— СЛЕД ТОВА? — пита гласът.

— След това, Шрайк — отговаря Кроум, — ще ти дам онова, за което копнееш.

Това бяха странни времена за Лондон. Градът продължаваше да се движи със сравнително висока скорост, сякаш имаше плячка пред него, макар да не се виждаше никакъв друг град в сивата и кална равнина, която представляваше северозападната част на Ловния район. Всички се чудеха какво е намислил лорд-кметът.

— Не бива да продължаваме толкова бързо — чу Катрин измърморването на един от прислужниците. — На изток има големи градове, които ще ни излапат и ще изплюят само костите ни!

Госпожа Малоу, икономката, прошепна в отговор:

— Нищо ли не се сещаш, Суки Блайндър? Не разбираш ли, че самият господин Валънтайн беше изпратен на хекспедиция, за да огледа терена пред нас? Двамата с Магнъс Кроум са хвърлили око на някоя голяма плячка, може да бъдеш сигурен в това!

Вероятно наистина беше някаква голяма плячка, но никой не знаеше каква, затова, когато Валънтайн се върна по обед от друга среща на Гилдията на инженерите, Катрин го попита:

— Защо теб изпращат на разузнавателна мисия? Това е работа на навигаторите, а не на най-добрия археолог в света. Не е честно!

Баща ѝ въздъхна търпеливо.

— Лорд-кметът ми има доверие, Кейт. А и съвсем скоро ще се върна. Три седмици. Месец. Не повече. Сега ела с мен до хангара, за да видим какво са направили Пюси и Генч с дирижабъла ми.

В хилядолетията, последвали Шейсетминутната война, технологията на дирижаблите беше достигнала нива, за които древните дори не бяха и мечтали. Валънтайн си беше построил по поръчка „Асансьор до 13-ия етаж“ с част от парите, които Кроум му беше платил за Старата технология, която беше намерил по време на пътуването си до Америка преди двайсет години. Твърдеше, че това е най-добрият дирижабъл, строен някога, и Катрин не виждаше причина да не му вярва. Разбира се, не го държеше на пристанището на петия етаж, заедно с тези на обикновените търговци, а на един частен кей на няколкостотин метра от Клио Хаус.

Катрин и баща ѝ вървяха през огрения от слънцето парк. Хангарът и металният перон пред него бяха изпълнени с хора и бръмбари. Пюси и Генч товареха „Асансьора“ с провизии за предстоящия полет. Куче избърза напред, за да помирише касетките и бидоните с консервирано месо, подемен газ, лекарства, инструменти за поправка, слънцезащитен лосион, противогази, огнеупорни костюми, оръжия, дъждобрани, палта, оборудване за картографиране, портативни печки, чорапи, пластмасови чаши, три надуваеми лодки и един кашон, на който пишеше: „Патентованите тинеходни обувки на Пинк за Безлюдните територии — никой не затъва с Пинк !“