Филип Рив - Смъртоносни машини

— Но… — възпротиви се Том.

— Да, знам и ужасно съжалявам, но какво мога да направя? — отвърна тъжно Рейланд. — Времената са тежки, разбирате.

Капакът се затръшна.

— Какво стана с моето сиди? — провикна се Том.

Не последва отговор. Рейланд каза нещо на охранителя отвън, след което последва тишина. Там загреба малко вода с ръка и пи. Подаде купичката на Хестър.

— Трябва да се махнем оттук! — каза той.

— Как?

Том огледа килията. Вратата не беше вариант — не само че беше заключена, но и я охраняваха. Загледа се в тръбите, докато не го заболя врата, но макар някои от тях да изглеждаха достатъчно големи да поберат човек, не виждаше начин как да влезе в тях или дори да ги стигне. Както и да е, бездруго нямаше да посмее да пълзи през гъстата течност, която гъргореше във вътрешността им. Погледна стената и заопипва дъските. Най-накрая намери една, която беше леко разхлабена, и постепенно успя да я разхлаби още повече.

Работата вървеше бавно и беше трудна и болезнена. Пръстите му се набиха с трески, потта се стичаше по лицето му, а и се налагаше да спира всеки път, когато някой минеше по пътеката отвън. Хестър го наблюдаваше мълчаливо, докато не започна да ѝ се сърди, че не му помага. До вечерта, когато небето отвън почервеня и бързащото градче забави ход, беше направил достатъчно голяма пролука, през която можеше да си провре главата.

Изчака, за да се увери, че няма никой наоколо, след което надникна. Бързодом преминаваше покрай сенките на някакви високи и подобни на гръбнаци скали, които градовете бяха оглозгали от някогашните стари планини. Отпред се намираше естествен амфитеатър — плитко плато между още скални върхове, осеяно с безброй градчета. Никога не беше виждал толкова много търговски предградия и самоходни села на едно място.

— Стигнахме! — уведоми той Хестър. — Това е Търговското сборище!

Бързодом намаляваше все повече скоростта си, като изманеврира между опърпано малко село с вятърни генератори и по-голямо търговско градче. Том чуваше хората на другите градове да поздравяват Бързодом и да разпитват откъде идва и с какво ще търгува.

— Старо желязо — извика в отговор госпожа Рейланд, — дърва, красиво сиди и двама млади, свежи и здрави роби!

— О, Куърк! — измърмори Том и продължи да работи над уголемяването на пролуката.

— Няма да успееш да я направиш достатъчно голяма — каза Хестър, която както винаги очакваше най-лошото и обикновено беше права.

— Може да дойдеш да ми помогнеш, вместо само да си седиш там! — скастри я Том, но веднага съжали, защото виждаше, че е много зле.

Зачуди се какво ще прави, ако е прекалено слаба, за да избяга. Не можеше да иде в Безлюдните територии сам и да я зареже тук. Но ако останеше, щеше да се превърне в роб на едно от тези малки мръсни градчета!

Опита се да не мисли за това и да се съсредоточи върху уголемяването на пролуката. Навън притъмня и изгря луната. От Търговското сборище се носеха музика, смях и дрънчене от металните мостове, докато хората на Рейланд отиваха да се забавляват на борда на други градчета. Том продължи да дращи отвора с един ръждясал пирон и да се опитва да счупи някоя дъска, но не успяваше. Най-накрая се обърна в отчаянието си и изсъска на Хестър:

— Моля те! Помогни ми!

Момичето се изправи нестабилно на крака и се олюля към него. Изглеждаше болна, но не беше толкова зле, колкото си мислеше. Вероятно беше събирала сили, докато не падне мрак и им се открие възможност да избягат. Тя опипа ръбовете на дупката, която Том беше направил, и кимна. Облегна се с цялата си тежест на рамото на момчето и подпря здравия си крак на стената. Срита веднъж, после втори път и дървото около отвора се сцепи. На третия ритник се откърти цяла секция от дъски и полетя навън.

— И сам можех да направя това! — заяви Том, докато гледаше зейналата дупка и се чудеше защо не се беше сетил да действа така.

— Но не го направи, нали? — отвърна Хестър и се опита да се усмихне. За първи път я виждаше да го прави — усмивката ѝ беше грозна и крива, но много топла. Стори му се, че започва да го харесва и не го смята само за дразнител. — Хайде, няма ли да идваш.

На стотици километри от тях, върху осветеното от луната кално поле Шрайк забелязва нещо. Той сигнализира на авиаторите инженери, които кимат и мърморят, докато приземяват „Ястреб 90“.

— Сега какво? Колко време още ще летим напред-назад над тези кални следи, докато не се увери, че хлапетата са мъртви?