Филип Рив - Дяволски устройства

— Хестър!

— Няма да дойда, Том — заяви тя. Плачеше. Димът я обгръщаше в прегръдките си, горящи парчета от балона летяха наоколо, а горещият вятър вдигаше полите на палтото ѝ като черни криле. Всичко това я караше да изглежда като някакъв ужасен ангел. — Върнете се във Вайнленд. Бъдете щастливи. Но не и с мен. Аз оставам тук.

— Хестър, не ставай глупава! Това място се разпада!

— Просто пада — отвърна тя. — Ще оцелея. Долу има градове — пустинни градчета и клошарски платформи. Точно като за мен са.

Том почти я настигна. Хестър видя сълзите на лицето му на светлината от горящите сгради. Много ѝ се искаше да отиде при него, да го целуне и да го прегърне, но знаеше, че никога вече няма да може да го докосне, защото стореното от нея винаги ще стои между тях.

— Обичам те! — каза тя, обърна се и побягна. Гмурна се в лабиринта, докато платформите се накланяха и издигаха под краката ѝ, а от устата ѝ излизаха полухлипания и полусмях. Чуваше как Том, все по-слабо и по-слабо, вика името ѝ. Балоните на Облак 9 над тях се подпалваха един след друг и изпълваха лабиринта със странни и гонещи се сенки. Хестър плачеше и се спъваше на всяка крачка, храстите драскаха лицето ѝ, докато вървеше слепешката през тях. Едва сега, когато стигна до сърцето на лабиринта, започна да осъзнава, че това изобщо не е добро място, където да бъде, и се нуждае от по-добро укритие от това, когато палубата падне. Нещо се спотайваше там, сякаш през цялото време я е чакало.

Хестър се спря и се плъзна по тревата. Чакащата фигура се изправи в цял ръст и се извиси над нея. Първоначално си помисли, че е направена от огън, но това бяха просто отраженията на горящите балони в очуканата лъскава броня. Мъртвото лице се разшири в усмивка. Хестър познаваше това лице, тя беше хвърлила пръст върху него преди осемнайсет години на Черния остров. Беше заровила стария преследвач надълбоко и беше наредила камъни върху гроба му. Явно само си е изгубила времето. Подушваше добре познатата му миризма — формалдехид и горещ метал.

— Хестър? — провикна се отдалеч Том, който беше някъде в градините и изгубен завинаги за съпругата си.

Шрайк протегна ужасните си ръце към нея и каза:

— ХЕСТЪР ШОУ!

Още един от балоните се спука с грохот и в небето изригна гейзер от светлина. Том се озова във въздуха за момент, когато палубата увисна. В следващия миг падна тежко в тревата, претърколи се и се спря в статуята на Поскит.

— Хестър! — провикна се отново той, докато се опитваше да стане, но гласът му го предаде, а след малко и сърцето реши да направи същото. Том стисна гърдите си, но това не му донесе облекчение. Падна на колене, по лице. Болката го прикова към ливадата. Припадна и когато се събуди, при него имаше някого.

— Хестър? — измърмори той.

— Татко… — Беше Рен. Ръцете ѝ бяха върху гърба и раменете му, а лицето ѝ го гледаше отгоре, изпълнено със страх и сълзи.

— Добре съм — каза Том и наистина беше, защото болката си беше отишла, макар че се чувстваше замаян и му се гадеше. — Случвало се е и преди… Нищо ми няма.

Опита се да стане, но приятелят на Рен, Тео, дойде и го вдигна без никакво усилие. Явно отново загуби съзнание, когато момчето го пренесе през градините, защото смяташе, че Хестър е с него, но когато се огледа, осъзна, че я няма. Бяха стигнали почти до отворения люк на „Джени“, а Пенироял надничаше към тях през прозореца на пилотската кабина. Всичко беше много объркващо, особено с постоянно люлеещата се и накланяща се градина. Единственото нещо, за което можеше да бъде сигурен, е Рен, която стискаше ръката му много силно и се опитваше да му се усмихне, въпреки че в същото време плачеше.

— Рен — каза Том, — не можем да тръгнем. Трябва да намерим майка ти…

Момичето поклати глава и помогна на Тео да качат баща ѝ на борда.

— Ще те отведем от това ужасно място, преди да е станало прекалено късно — каза тя.

Люкът се затвори и Тео отиде в пилотската кабина, за да помогне на Пенироял да включи двигателите. Рен коленичи до баща си и го прегърна по начина, по който я прегръщаше той като много малка, когато беше болна или изплашена.

— Ето, ето — шепнеше ѝ тогава той и сега тя също му прошепна „Ето, ето“, погали косата му и го целуна, докато не се успокои. Опита се да не мисли за мама и за нещата, които беше направила и изрекла, нито пък за треперещата светлина върху острието на ножа ѝ. Опита се да си напомни, че вече няма майка.

Колко много е остаряла!