Филип Рив - Дяволски устройства

— Клошарски градове! — извика Рен. — Ще ни изядат!

— Ще изядат Облак 9 — отвърна Тео. — Не нас. Ще слезем в пустинята, преди градовете да пристигнат, и ще се качим на борда им като пътници, а не като плячка. Ще вземем злато, Стара технология или нещо друго от Павилиона, за да си платим пътуването. Ще се оправим.

Рен се успокои. Така са се събрали мама и татко , помисли си тя. Така хората се сплотяват, като преживяват подобни приключения заедно. Това е достатъчно силно, за да преодолее всичко друго като недоверие, грозота и подобни. Не че Тео беше грозен. Никак даже. Рен се обърна да го погледне. Лицата им бяха толкова близо, че върхът на носа ѝ докосна бузата му.

И в този момент, когато момичето осъзна, че ще се целунат и част от нея наистина го искаше, но друга част беше по-изплашена от целувката, отколкото от клошарските градчета, ливадата, също като палуба на лодка в бурно море, пропадна внезапно под краката им и тя полетя към Тео, а Тео към едно дърво.

— Богове! — оплака се Рен.

В короната от балони на Облак 9 ставаха лоши неща. Централната клетка се беше спукала от подскачащите от Павилиона пламъци и газта излизаше от нея под формата на синя огнена струя. Няколко от по-малките балони все още се държаха, но не бяха достатъчни, за да поддържат тежестта на Облак 9 за дълго. Палубата се наклони още повече и водата от фонтаните и басейните започна да се излива от ръба на малки бели водопади. Падаха останки, статуи, беседки, палми в саксии, градинско обзавеждане, палатки и музикални инструменти, всичко се сипеше като манна небесна върху дюните долу.

Мръсните градове на пустинята увеличиха скоростта си и започнаха да се бутат и да се карат в желанието си да стигнат първи на мястото на катастрофата.

„Джени Ханивър“ прелетя през дима и прахта в сянката на Облак 9. През прозорците на бакборда се виждаше как долната му част е наклонена и наподобяваше на огромна опустошена стена, осеяна с кратери от бомбите и изгорели останки. Хестър насочи прожектора натам и видя как няколко метални пътеки на поддръжката се срутиха, а след тях и една предупредителна табела, на която пишеше с печатни бели букви, високи три метра: ПУШЕНЕТО ЗАБРАНЕНО. Лифтът се люлееше на откъснатите въжета, а от разбитата му кабина се развяваха окървавени бални рокли и вечерни роби.

— Закъсняхме — каза Хестър. — Няма да има оцелели там горе.

— Не говори така! — скастри я Том. Тонът му беше остър, защото все още беше изнервен от спора им. Не искаше повече да се карат, защото най-важното в момента беше намирането на Рен, но нещата между него и Хестър се бяха променили и не смяташе, че ще могат да се поправят. Суровото ѝ държание и спокойствието, с което заряза Рибна крокета, караха вътрешностите му да се свиват.

Разгневен, Том се зае с управлението на „Джени“, плъзна го над палубата и внимателно го прекара през такелажа. Изведнъж му се прииска с него да е Фрея, а не Хестър. Тя нямаше да изостави горкия Рибна крокета. Тя щеше да намери изход от кулата на Шкин, без да се налага да убива всички онези мъже. И нямаше да губи надежда за намирането на Рен толкова бързо.

— Помниш ли Лондон? — попита той. — Помниш ли нощта на МЕДУЗА, когато дойдох да те спася? Тогава положението също изглеждаше безнадеждно, но те намерих, нали? А сега двамата ще намерим Рен.

Облак 9 се разлюля като кадилница под тях. Хестър насочи прожектора към опустошените му градини.

Рен и Тео влачеха Пенироял между тях и вървяха настрани по стръмната повърхност на градините. Търсеха място, където да се прикрият, когато палубата падне долу.

— Добра работа! — каза им професорът, който дойде за кратко в съзнание. — Великолепни сте! Ще се погрижа и двамата да получите свободата си… — След тези думи той отново припадна, което го направи невероятно тежък. Оставиха го в градината и Рен седна до него. Земята беше на сто и петдесет метра под тях, вероятно и на по-малко. Момичето различи няколко хилави храсти, опитващи се да виреят насред дългите скали във формата на полумесеци, осеяли цялата пустиня, и прозорците и вратите на горния етаж на градче, което се движеше на големите си, подобни на варели колела в сянката на Облак 9. Въздухът беше изпълнен с песента на опънатия такелаж. Над металните пронизителни писъци започваше да се откроява друг шум. Рен вдигна поглед. През плетеницата от въжета, които се мятаха около градината, проникна лъч от прожектор и я замая. След малко се отмести, дълъг лъч светлина проследи безцелните пътеки в ливадите и иззад него се показа малък дирижабъл.